Unknown - i 3e0c0223816db71f

Сега вече Броуди разбираше, че ще трябва да заложи къщата, единственото

си останало имущество, за да намери пари, с които да уреди сметките си със

Соупър и да ликвидира останалите задължения, натрупали се постепенно върху него.

Никой нямаше да знае; той щеше тайно да отиде при адвокат в Глазгоу, който да

Страница 132

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

уреди всичко, но още отсега изпитваше неясното чувство, че къщата му вече не му

принадлежи. Струваше му се, че е принуден със собствените си ръце да започне

събарянето и разрушаването на солидната сграда, която камък по камък, като

постепенно израстващ замък на надеждите му, се бе издигала пред очите му. Той

обичаше къщата си, но сега трябваше да я заложи, за да спаси честта на името си.

Преди всичко трябваше да запази ненакърнено името си на почтен и честен

търговец, трябваше веднага да докаже, че той — Джеймс Броуди не остава длъжен

никому нито стотинка. Имаше неща, които той не можеше да направи! После

изведнъж, отклонен от внезапен контраст, сякаш си спомни нещо друго. Очите му

блеснаха, долната му устна бавно се издаде напред, устата му се изкриви в лека

усмивка. Насред пустинята на грижите си той изведнъж забеляза зелен оазис на

наслаждения. Имаше неща, които той можеше да направи! Мрачен, скрил в душата си

тайната си цел като тайната на някое престъпление, той напусна магазина, без да

го заключи, и бавно закрачи към „Герба на Уинтъновци“.

>>

VII

Госпожа Броуди почиваше на кушетката в гостната — това беше необичайна

отпуснатост от нейна страна, особено в този ранен следобеден час, когато би

трябвало прилежно да се занимава с миенето на чиниите. Днес обаче силите я бяха

напуснали по-рано от обикновено и беше почувствувала, че трябва да си почине, преди да се свечери.

— Толкова съм отмаляла — бе забелязала тя на баба Броуди, — като че ли

ей сега ще ми прилошее. Струва ми се, че трябва мъничко да си полегна.

Старицата я изгледа с укор, побърза да излезе от стаята от страх да не

би да я помолят тя да измие съдовете, и отговори:

— Зная, че не ти трябва много, за да се разстроиш: все пъшкаш и охкаш за

здравето си напоследък. Когато бях на твоите години, вършех два пъти повече

работа и окото ми не мигаше.

Въпреки това, щом тя излезе, Мама отиде тихичко в гостната, полегна и

сега, почувствувала се по-добре, освежена и ободрена, лениво разсъждаваше, че

ако беше превърнала в навик тази кратка следобедна почивка на по-млада възраст, може би щеше да се запази по-добре; все пак беше благодарна, че от десет дена

насам не беше изпитала мъчителната спазма, а само онази провлечена болка, с

която бе свикнала толкова отдавна, че почти не й обръщаше внимание.

Бяха изминали около три седмици, откакто парите бяха изпратени на Мат,

но ако се съдеше по неговото мълчание, четиридесетте лири можеше да са все още

на сигурно място в касите на Мак Севич. Дори като си помислеше за това смешно, омразно име, побиваха я леки тръпки: много усилия й струваше да скъта

оттук-оттам първата вноска за дълга си, да отделя и да пести скъпернически, за

да може от време на време с радост да пусне няколко монети в специално

отредената тенекиена кутия, скрита в личното й чекмедже за тази важна цел.

Поради мъчителната трудност, с която събираше парите, струваше й се, че

следващите две години дългът щеше да виси заплашително над главата й като вечно

готов да я посече меч.

Всичко това, разбира се, беше свързано за нея с Мат и сега, сред

тревожните мисли за положението, в което се намираше, за нея бе достатъчно само

да се сети, че той се завръща, за да се оживи лицето й от бледа усмивка. В

дълбините на сърцето си Мама беше твърдо убедена, че щом се завърне, Мат ще й

протегне ръка с обич и състрадание и с една дума ще я освободи от тази терзаеща

отговорност. Ъглите на стиснатите й устни се отпуснаха, когато си помисли, че

още малко и нейният син ще бъде отново в прегръдката й, ще я утеши и стократно

ще я възнагради за свръхчовешкото усилие, което бе направила заради него.

Представяше си последните етапи на пътуването му, виждаше го нетърпелив и

мъжествен да крачи по палубата на кораба, стремително да слиза на сушата, сетне

да бърза припряно по многолюдните, шумни улици, да седи неспокойно в ъгъла на

железопътното купе и най-после стремглаво да се качва на файтона, който щеше да