Unknown - i 3e0c0223816db71f

— Нищо не мога да продам — прошепна Мама. — Господин Броуди веднага ще

забележи.

— Тогава, да кажем десет лири, госпожо — възкликна първият с израз на

голямо великодушие.

— Не, не — отвърна Мама. — Но ако тя струва нещо, не можете ли да ми

заемете останалите пари срещу нея? Ако може да се продаде, значи, сигурно ще

може да се заложи. — В трескаво безпокойство тя зачака, дебнейки интонацията на

гласовете им, бързите им изразителни жестове, помръдването на веждите им, докато

те се съвещаваха за картината. Най-подир, след продължителен спор, те се

съгласиха.

— В такъв случай печелите, госпожо — каза първият. — Ще ви дадем

четиридесет лири, но вие трябва да заложите картината и останалите мебели.

— Подаряваме ви тия пари, госпожо — каза вторият. — Но за вас ще

направим тази жертва. Виждаме, че много се нуждаете от пари. Трябва обаче да

знаете, че ако не си изплащате дълга, картината и мебелите стават наши.

Госпожа Броуди кимна нямо, трескаво, изпълнена от давещо, непоносимо

чувство за трудно извоювана победа. Те се върнаха в гостната и седнаха около

масата, където тя подписа безкрайните документи, които те й представиха,

слагайки подписа си със сляпо, безогледно безразличие, където й посочеха. Тя

разбра, че ще трябва да изплаша по три лири месечно в продължение на две години, но сега това никак не я безпокоеше и щом й броиха парите в шумолящи нови

банкноти, тя ги взе като насън и също като насън изпрати двамата до вратата.

Въпреки всичко тя бе намерила пари за Мат.

Рано след обед Мама изпрати парите телеграфически. В изтощеното си

въображение тя сякаш виждаше чистите банкноти да летят по синьото небе, за да

спасят сина й, и за пръв път от три дни започна да диша спокойно, осенена от

душевен мир.

Страница 126

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

>>

VI

На другата сутрин Броуди седеше на закуска студен, намръщен и

безучастен. Двете дълбоки отвесни бръчки — напоследък издълбани още по-рязко —

като белези от рани показваха средата на челото му между хлътналите очи и

придаваха на мрачното му лице постоянен израз на замисленост и обърканост. В

несмекчената строгост на бледата утринна светлина лицето му, което сега не бе

нащрек, тъй като не го наблюдаваха, като че оправдаваше забележката, произнесена

нехайно в дома на Пакстън, че Броуди вече е затънал дълбоко, а иззад ниската

стена на изтерзаното му чело вътрешното му смущение проникваше толкова властно, че дори както си седеше тихо и спокойно до масата, той сякаш се мяташе

безпомощно с огромната безполезна и брутална сила на пронизан от харпун кит.

Малкият му мозък, толкова неотговарящ на гигантското му тяло, не можеше да го

изведе към сигурност; в усилията си да избегне окончателната катастрофа той се

впускаше в най-погрешни посоки и при все това виждаше как разрухата го дебне все

по-отблизо.

Разбира се, той не знаеше нищо за телеграмата, нито за вчерашната

постъпка на Мама. За щастие той не знаеше, че във владенията му чужди крака са

газили тъй грубиянски и недопустимо, но и собствените му грижи и неприятности

бяха достатъчни, за да превърнат настроението му в кибрит, готов да се запали и

да запламти яростно при първата искра на предизвикателство. Когато изяде кашата

си, той зачака със зле прикрито нетърпение специалната си чаша кафе, която

госпожа Броуди му наливаше на печката в килера.

Тази утринна чаша кафе бе едно от по-дребните изпитания в измъченото

съществуване на Мама, защото, макар че приготвяше чая възхитително, тя рядко

успяваше да докара кафето точно по придирчивия вкус на Броуди, който изискваше

кафето да е прясно сварено, току-що наляно и съвсем горещо. Това невинно питие

се бе превърнало в удобен отдушник за сутрешните му недоволства и повечето пъти

той яростно се оплакваше от него под най-различни предлози. Или беше много

сладко, или недостатъчно силно, или имаше много утайка, или пареше на езика му, или пък беше пълно с разкъсан каймак от свареното мляко. Както и да се мъчеше

Мама да го направи, Броуди винаги обявяваше резултата за незадоволителен. Самото

донасяне на чашата му до масата се превръщаше в изтезание за нея, защото той

знаеше, че ръката й трепери и настояваше чашата да бъде пълна до ръба, без нито

капчица да се разлее на чинийката. Това беше най-ужасният грях, който тя можеше