Unknown - i 3e0c0223816db71f

които досега бяха приковани о нея, веднага се откъснаха и се стрелнаха към

всички предмети в стаята, оценявайки ги приблизително, но алчно, докато

най-после, когато сферите на проучванията им се пресякоха, погледите им

многозначително се срещнаха и единият се обърна към другия на непознат за

госпожа Броуди език. Езикът беше непознат, но тонът доверителен; потръпвайки при

пренебрежителните нотки, които долавяше, госпожа Броуди се изчерви от смътно

възмущение при мисълта, че поне тези думи сигурно не са чисто шотландски. Тогава

двамата почнаха един през друг да я обстрелват с въпроси.

— Искате четиридесет лири, госпожо?

— Съвсем тайно… Без никой да знае… дори и старият?

— Някаква малка лекомисленост може би?

— За какво ви са тези пари, госпожо?

Добре осведомените им погледи я сломяваха. Пръстите им се движеха,

пръстените им обилно искряха; те любезно искаха да покажат, че парите са у тях, че тя бе потърсила услугите им. Тя беше в ръцете им.

Като изтръгнаха от нея всички сведения за къщата, за мъжа й, за нея

самата и за семейството, те си кимнаха един на друг и станаха като един човек.

Обиколиха гостната, шумно и безцеремонно затропаха из цялата къща, като

опипваха, похващаха, почукваха, стисваха и претегляха всичко в нея, като се

пъхаха, надничаха и взираха във всяка стая, а Мама се мъкнеше по петите им като

бито и послушно куче. След като разгледаха и най-интимните подробности от живота

на домакинството, които им бяха показани, след като пред тях се разтвориха

Страница 125

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

долапите, гардеробите и чекмеджетата, след като накараха госпожа Броуди да се

изчерви, когато, влезли дори в спалнята й, като познавачи огледаха

пространството под леглото й, те най-после слязоха пак долу, поглеждайки всичко

друго, но не и нея. По лицата им тя можеше да прочете отказ.

— Страхувам се, че няма да стане, госпожо. Мебелите ви са лошо качество,

тежки, старомодни, не могат да се продадат — каза най-подир единият с

отблъскваща, привидна откровеност. — За тях бихме могли да ви дадем двайсет… или

да речем двайсет и пет лири. Да, да сложим двайсет и пет като последна граница и

по нашите условия за лихва — продължи той, извади от джоба на жилетката си

клечка за зъби и започна да си помага в изчисленията чрез усърдната й употреба.

— Какво ще кажете?

— Да, госпожо — обади се другият. — Времената са тежки сега, а вие не

можете да твърдите, че сте надежден длъжник. Ние винаги сме галантни към дамите

— да знаете само с колко много дами имаме работа! — но вие не разполагате с

гаранции.

— Но всичките ми неща са хубави — трудно произнесе Мама с притихнал

глас. — Те са ми наследство.

— Днес не бихте могли да ги продадете, госпожо — увери я господинът с

клечката за зъби, като поклати тъжно глава. — Не можете дори и без пари да ги

дадете. Стигнали сме границата, една твърде почтена граница. Какво ще кажете за

двайсет и пет лири чиста пара?

— Трябват ми четиридесет лири — глухо отвърна Мама. — По-малко няма да

свършат работа. — Тя си бе втълпила тази сума и нищо по-малко не можеше да я

задоволи.

— Нямате ли още нещо, което да ни покажете, госпожо? — каза единият

настойчиво. — Интересно е, колко неща вие, дамите, може да извадите от

сандъците, когато стане нужда. Нямате ли още нещо скрито, като последна резерва?

— Само кухнята — отвърна госпожа Броуди смирено и отвори вратата,

ужасена от мисълта, че може да си тръгнат и стремейки се отчаяно да ги примами в

това просто помещение за последно разглеждане на молбата й. Те влязоха,

следвайки я неохотно, презрително, но веднага вниманието им бе приковано от една

картина, която висеше на видно място на стената в рамка от петнисто, светложълто

орехово дърво. Това беше гравюра с надпис „Жътварите“, означена с „Първо копие“

и подписана „Дж. Бел“.

— Ваша ли е, госпожо? — запита единият след многозначителна пауза.

— Да — отговори госпожа Броуди. — Моя е. Преди това беше на майка ми.

Мнозина са се възхищавали на малката скица с молив на бялото поле.

Двамата поговориха тихо пред картината, оглеждаха я с лупа, потъркваха

я, опипваха я с вид на собственици.

— Бихте ли ни я продали, госпожо? Разбира се, тя не е кой знае какво…

Наистина не е нищо особено… Но бихме ви предложили… да… пет лири за нея — каза

вторият най-после с променен угоднически тон.