Unknown - i 3e0c0223816db71f

Госпожа Броуди си сложи шапка и палто, същото палто, с което бе

изпратила Мат при заминаването му, и бързо напусна къщата. Тя бързо прекоси

Мерата и пое пътя, който минаваше зад гарата, после, на пресечката на Рейлуей

Роуд и Коледж стрийт, се спря, спря се пред едно малко, схлупено магазинче. Над

изкривения щурц над вратата на магазинчето висеше позорна емблема — три

месингови топки. На витрината имаше табела с размазани бели букви, някои от

които липсваха, а други бяха разкривени, и на която с труд можеше да се прочете:

„Злато, сребро, стари изкуствени зъби купувам, давам заеми“; а зад табелата на

една мизерно изглеждаща плочка бе надраскан с тебешир по-прост и не така

превзет: „Стари парцали купувам“. Със страх и недоверие госпожа Броуди

разглеждаше магазинчето — единствената заложна къща в почтения град Ливънфорд.

Тя знаеше, че да влезеш тук, беше най-страхотното унижение, до което може да

изпадне един почтен човек; а още по-голямото престъпление — да те видят, че

влизаш — означаваше опозоряване, безчестие и заличаване от обществото. Тя

съзнаваше всичко това, съзнаваше и неспособността си да се справи със скритите

вътре ужаси, но стисна устни и храбро се вмъкна в магазинчето — бързо и леко

като сянка. Само шумното предупредително издрънкване на камбанката над вратата

отбеляза влизането й; заобиколена от меките звуци на отекващата камбана, госпожа

Броуди се озова пред щанда в едно от трите малки като кутийки помещения.

Очевидно тук числото три имаше някакво магическо значение както отвън, така и

вътре, но все пак тук Мама се почувствува по-скрита от чужди погледи, отколкото

можеше да се надява. Значи, дори в тези долни среди имаше усет за деликатност!

Когато звънтенето на камбанката престана, до обонянието й постепенно и потискащо

започна да достига миризма на пържеща се мазнина, примесена с уханието на лук, което проникваше от някое скрито от погледа място. От тежката, гадна миризма

изведнъж й стана лошо и тя затвори очи. Когато след миг ги отвори, пред нея като

по магия се бе появил един нисък, дебел човек, изникнал незабелязано като

призрак из гъстия, непроницаем облак пара, който закриваше вътрешното помещение.

Той имаше дълга четвъртита брада, сива като стомана и леко накъдрена, лъскави

малки очи, които примигваха като на птиче; ръцете и раменете му се движеха

почтително, но черните като мъниста очи нито за миг не изпускаха лицето на

госпожа Броуди. Този човек беше полски евреин и неговото заселване в Ливънфорд

можеше да се обясни единствено със склонността на неговата нация да търси

несгодите. Като не можеше да си изкарва хляба с лихварство от коравата почва в

града, той бе принуден просто да преживява — поне така изглеждаше, — като купува

и продава парцали. Благ и безобиден, той не се сърдеше на оскърбителните

епитети, е които го обсипваха, и на подигравателните викове: „Стари парцали,

стари кокали, стари шишета купувам!“, караше магарешката си талижка из града и

никога не роптаеше, освен за да се оплаче пред тези, които бяха готови да го

изслушат — от липсата на синагога в града.

— Моля? — попита той госпожа Броуди.

— Вие давате пари взаем — запъна се тя.

— Какво искате да заложите? — каза той направо.

Макар че гласът му беше любезен, тя се изплаши от този груб израз.

— Нищо не съм донесла сега. Искам да взема заем от четиридесет лири.

Той й хвърли кос поглед, огледа изцапаните й старомодни дрехи,

загрубелите ръце с изпочупени нокти, потъмнелия блясък на единствения й тънък, изтъркан златен пръстен, смешната й ожулена шапка, не пропусна нищо от тъжната й

и бедна външност. Помисли я за побъркана. Поглаждайки месестия си гърбав нос с

палеца и показалеца си, той каза замислен:

— Това са много пари. Трябва да имаме гаранция. Трябва да донесете злато

или скъпоценни камъни, ако искате толкова пари.

Страница 122

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Разбира се, тя би трябвало да има скъпи, накити! В романите, които

четеше, те бяха пробният камък, който доказваше дали една дама е истинска дама, но освен венчалния си пръстен тя имаше само сребърния часовник на майка си — за

който в най-добрия случай би могла да получи петнайсет шилинга; като разбра

донякъде неизгодността на положението си, госпожа Броуди запелтечи:

— Не може ли да ми ги заемете срещу мебелите ми… или срещу полица? Чела