Unknown - i 3e0c0223816db71f

завръщането му. Погледна часовника си, видя, че е единайсет и половина, после

пак погледна светлината, която проникваше, в полутъмния хол изпод загорената

врата на кухнята. Прибра намръщен часовника, премина хола и като хвана здраво

дръжката на вратата, с рязко движение се втурна в кухнята; вътре той застана

неподвижен и изпитателно изгледа стаята и фигурата на жена си, която седеше

прегърбена пред догарящата жар в камината. При влизането му Мама се стресна,

въпреки че го чакаше, потисната от внезапното нахлуване на мрачното му безмълвно

неодобрение в печалните й видения. Тя се обърна разтреперана, той видя

зачервените й, възпалени очи. Това го разгневи още повече.

Страница 115

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Какво става с тебе? — запита Броуди, подчертавайки последната дума

като подигравка. — Що дириш тук по това време? Облещила си тия мътни подути очи

като паници.

— Татко — пошепна тя. — Нали няма да се сърдиш?

— За бога, какво ми хленчиш?

Такова ли посрещане бе заслужил, и при това в такава вечер?

— Не можеш ли да си легнеш, преди да съм се прибрал? — скръцна той със

зъби. — В леглото поне да не трябва да те гледам, стара повлекано. Хубаво е

човек да се връща у дома при такова плашило като тебе, нали? Да не очакваш да те

изведа и да те ухажвам в тази красива лунна нощ? Тъкмо тебе, която имаш толкова

привлекателност, колкото една стара пукната лула!

Тя вдигна очи към смръщеното му, изкривено от отвращение лице и сякаш се

сви още повече в себе си, фигурата й стана съвсем невзрачна, езикът й —

неспособен за членоразделна реч, но разтреперано, неясно тя успя да произнесе

една-едничка дума:

— Мат!

— Мат! Твоят мил, миличък Мат! Сега пък какво не е в ред с него? —

присмя й се Броуди. — Да не би пак да е глътнал костилка от слива?

— Това писмо — заекна тя. — То… то пристигна тази сутрин… За мен. Цял

ден ме беше страх да ти го покажа.

С разтреперана ръка Мама му подаде смачканите листове хартия, които бе

крила цял ден до ужасените си, силно пулсиращи гърди. С презрително ръмжене той

грубо издърпа писмото от пръстите й и бавно го прочете. В това време тя се

поклащаше напред-назад безучастно и се вайкаше, намерила сили да проговори, за

да защити сина си:

— Не можех да го крия нито минутка повече. Трябваше да те чакам. Не му

се сърди, татко. Той не е искал да те ядоса, сигурна съм. Ние не знаем каква е

истината, но оная страна трябва да е ужасна. Знаех, че нещо му се е случило на

момчето, щом престана да пише редовно. В къщи ще му е по-добре.

Броуди свърши с прочитането на няколкото надраскани реда.

— Значи, твоят голям, хубав, сполучил в живота син, се връща при теб —

озъби се той. — Връща се у дома при любещата си майка, при любвеобилните й

грижи.

— Може да е за добро — прошепна тя. — Ще ми е драго да се върне и да го

гледам, докато си възстанови силите, ако това е необходимо.

— Зная, че ще ти е драго, ако се върне, стара глупачке! Но аз не давам

пет пари за това. — Той отново погледна с отвращение смачкания лист, преди да го

свие на топка в стиснатия си юмрук и да го захвърли гневно в огъня.

— Защо напуска такава хубава служба току-така?

— И аз не зная повече от тебе, татко, но мисля, че сигурно не се

чувствува добре. Той винаги си е бил нежен. Не беше подходящ за тропиците.

Броуди се озъби.

— Подходящ! Ех ти, глупава, празна глава! Ти го направи такъв мекушав и

кекав с твоето лигавене и глезене. „Мат, миличък — подигравателно започна да я

имитира той, — ела при майка си и тя ще ти даде едно пени. Не обръщай внимание

на баща си, милото ми гълъбче, ела и Мама ще те погали, миличък.“ Не е ли това, което го кара да търчи назад, да се зарови в мръсната ти престилка? Ако е така, ще го удуша в нея. „П.П. Моля, кажи на татко“ — присмя се той, цитирайки

изгореното писмо. — Няма кураж да ми пише дори сам, това жалко, страхливо пале!

Необходима му е неговата сладка, нежна майка, за да предаде чудесната новина. О, мъжествен син, няма що!

— Джеймс, няма ли да ме утешиш малко? — примоля се Мама. — Просто съм

съсипана. Не зная какво се е случило, а тази неизвестност наистина ме убива.

Страх ме е за детето ми.

— Да те утеша, старо! — пропя той. — Много ще ми прилича, нали, да

прегърна такъв чувал като тебе. — После с изменен от погнуса глас продължи: — Не

мога да те понасям! Знаеш това! От тебе имам толкова полза, колкото от празно