Unknown - i 3e0c0223816db71f

поглед. В този миг Броуди би дал дясната си ръка, за да произнесе някакъв

хаплив, сразяващ отговор, който само с остротата си би накарал Грирсън да се

сгърчи, но въпреки бесните старания умът му не беше достатъчно гъвкав, бавният

му тромав мозък отказваше да функционира и всичко, каквото той можа да каже с

престорената си обичайна присмехулна гримаса, беше:

— Няма значение, ни най-малко! Няма ни най-малко значение за мен!

— Надявам се, че няма да отнесе и някои от клиентите ви със себе си —

каза загрижено Пакстън.

— Като си помисли човек, това е страшно мръсен трик, господин Броуди —

обади се с мазен тон единият от играчите на дама. — Той познава всичките ви

клиенти.

— Тия от „Мънго“ пипат ловко. Дяволски са хитри, ако мене питаш — рече

друг глас.

— Аз пък смятам, че е просто от страх — замислено провлече Грирсън. —

Някак си оставам с впечатление, че прилича на плъх, който бяга от потъващ кораб.

Изведнъж всички се смълчаха, смаяни от дързостта на тази забележка —

най-пряката обида, нанасяна някога на Броуди в този клуб. Те очакваха той да

стане и да сграбчи хилавото тяло на Грирсън, да го разкъса на части във внезапен

порив на животинската си сила, но вместо това Броуди остана неподвижен,

безучастен, като че ли не бе чул, или разбрал забележката на Грирсън. Потънал в

мислите си в мрачна пропаст, той разбра, че това бе най-болезненият удар, който

бе понасял, въпреки че и досега не бяха го щадили.

В борбата си срещу него те бяха харчили щедро изобилните си капитали. По

десетки начини той бе изпитал тяхното изобретателно лукавство, но сега, като му

отнемаха Пери, те подкосяваха последната му опора. Той си спомни странния

потиснат израз на помощника си тази вечер, неговия полуизплашен, полурадостен

поглед, който сякаш се радваше, но едновременно и съжаляваше, който сякаш искаше

да каже нещо, а не можеше да събере смелост. Странно, но Броуди не обвиняваше

Пери, съзнавайки справедливо, че помощникът му просто бе приел по-добро

предложение, отколкото той можеше да направи. Всичката натрупана в него злоба се

насочи срещу компанията „Мънго“. В този момент обаче изпитваше не толкова

чувство на омраза, колкото странно състрадание към себе си — скръб за това, че

един толкова благороден, толкова достоен човек трябва да страда от такива

коварни постъпки, че следователно той е принуден постоянно да се забулва с

фалшив израз на безразличие, докато досега небрежната му арогантност неволно го

е предпазвала като броня. Насред тези мисли той отново усети кръга от втренчени

в него очи и наложителната нужда да каже нещо и без твърде да разбира какво

приказва, но разгаряйки по-силно гнева си, започна:

— Аз винаги съм се борил честно! Винаги съм се борил с чисти ръце. Не

бих се унижил да си служа с подкупи и продажност и ако те с подкуп са накарали

този жалък пъпчив мухльо да ме напусне, да им е честит. Това ми спестява труда

да го уволнявам… Да, могат да си го държат, докато са живи. Пет пари не давам за

цялата тая работа!

Ободрил се от собствените си думи, увлечен от изразяването на чувства,

които всъщност не изпитваше, той повиши глас по-самоуверено, погледът му стана

по-предизвикателен и решителен.

— Счупена пара не давам! — викна той. — Но няма да го прибера обратно.

О, не, това няма да го бъде! Нека да взима подкупи, откъдето може и където му

дават, но когато те фалират и идат по дяволите и той дойде при мене да хленчи за

старата си служба, тогава по-скоро бих го оставил да се пържи в катрана,

отколкото да си мръдна пръста да му помогна. Много избърза той да бяга. Не ще

съмнение, той сега си мисли, че това е щастието му — горкият глупак! Но когато

падне пак в калта, откъдето аз го извадих, ще съжалява за деня, когато е

напуснал предприятието на Джеймс Броуди.

Той изглеждаше преобразен, въодушевен от думите си, напълно убеден в

правотата на тази декламация, която така коренно се различаваше от мрачните му

трезви разсъждения преди малко. Духът му се опиваше още по-могъщо от съзнанието

за собствената сила; Броуди изгледа околните с широко разтворени от възбуда

зеници. В душата си той лелееше мисълта, че все още може да ги респектира, да им

се налага, да ги изпълва със страхопочитание. Най-после му дойде на ум една

Страница 112

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

прекрасна и уместна идея, той се изправи и извика: