Unknown - i 3e0c0223816db71f

разбрал, не би схванал някога дълбоката утеха, насладата и гордостта, които му

даваше това име. Мислите му вихрено се понесоха от сегашните му изпитни към

страната на възторжените мечти и копнежи; отпуснал глава на гърдите си, той се

унесе в блажено съзерцание на деня, когато безпрепятствено ще може да даде воля

на неудържимите пожелания на гордостта си, когато ще утоли до насита жаждата си

за слава и почести.

Най-после Броуди въздъхна като човек, който се е пробудил от виденията

на наркотичен сън, премига и се разтърси. Погледна часовника си и се сепна, като

разбра, че наближава краят на деня и на самоналоженото му затворничество. Той

бавно стана, прозина се широко, протегна се и като прокуди от лицето си всички

следи от последните блажени мечти, наложи си отново маската на студено

безразличие и влезе в магазина, за да провери, както му беше обичай, спечеленото

през деня. Това винаги бе едно приятно задължение, на което той придаваше

господарско достойнство, заемайки позата на феодален владетел, който получава

дан от васала си. Пери винаги представяше куп лъскаво сребро, често по няколко

блестящи соверени, а понякога и шумолящи банкноти, които се прехвърляха в

дълбокия заден джоб на господаря; след това Броуди хвърляше небрежен поглед към

списъка с продажбите — небрежен, защото беше убеден, че Пери никога няма да го

измами; както той се изразяваше, щяло да бъде жалко „за горкия запъртък, ако се

опита“. После Броуди потупваше издутия си джоб, налагаше шапката си, даваше

последни кратки нареждания и си тръгваше, оставяйки Пери да затвори магазина и

да спусне ролетките.

Обаче тази вечер Пери изглеждаше някак си особено, едновременно объркан

и отчаян. Обикновено той отваряше чекмеджето на касата с доволен и услужлив

замах, като че ли искаше да каже: „Може би не струвам много, но ето какво съм

направил днес за вас, господин Броуди, сър.“ Но днес той отвори чекмедже плахо, с лека извинителна гримаса.

— Много спокоен ден, сър — промълви той кротко.

— Времето беше хубаво — сърдито възрази Броуди. — Къде си зяпал? Навън

имаше много хора.

— О, голяма навалица имаше на улицата — отговори Пери. — Но доста… искам

да кажа, някои влязоха… — Той се запъна. — Те имат привлекателна витрина —

съкрушено заключи той.

Броуди погледна в чекмеджето. В него имаше само шест мизерни сребърни

шилинга.

Страница 107

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

>>

IV

Ливънфордският философски клуб имаше събрание. Макар че тази вечер

заседанието съвсем не беше пленарно, из стаята приятно се носеше дим;

присъствуваха шест члена, които, настанени в удобни кресла около приятния огън в

камината, философствуваха на воля в тази предразполагаща обстановка. Двама от

присъствуващите мълчаливо играеха на дама, седнали удобно, спокойно и с отпуснат

вид, а останалите полулежаха на креслата, пушеха, приказваха и ухажваха

вдъхновението, което ражда възвишени мисли, като често и с наслаждение си

посръбваха грог.

Разговорът бе откъслечен, паузите понякога изглеждаха по-съдържателни от

действително произнесените думи въпреки отбрания и богат език на събеседниците, махването с лула понякога беше по-язвително от някое хапливо прилагателно,

погледите на присъствуващите бяха разсеяни, дълбокомислени, зареяни някъде

далече. Без да парадират със своето отличие за по-високо развитите си мозъчни

функции, членовете седяха в съкровеното помещение на клуба — сборно място на

всички почтени хора на Ливънфорд, които претендираха, че са по-забележителни от

простосмъртните си съграждани и които, съзнавайки, че са отбрани, най-сетне се

чувствуваха задоволени. Приемането в клуба бе само по себе си постижение,

подвиг, който незабавно оставяше отпечатъка си върху тези щастливци и ги правеше

прицел на завистта на по-малко облагодетелствуваните човешки същества. На тях

един член на философския клуб можеше да каже вечерта, даже с небрежна прозявка:

„Иска ми се да мръдна надолу до клуба. Тая вечер ще има малка дискусия“, и да се

отдалечи с достойнство, проследен от завистливи погледи надолу по улицата. За

външните хора, за тези, които не бяха отбрани, общественият престиж на клуба

беше огромен; голямо впечатление правеше и приписваната му дълбока интелектуална

значимост, тъй като от звучното име — „философски“ — лъхаше, нещо рядко и