Unknown - i 3e0c0223816db71f

— Разбира се, мадам! Какво мога да ви покажа за малкия господин?

Внезапно Броуди бе обхванат от странен импулс, от някаква свирепа омраза

към конкурентите, и въпреки че клиентите бяха явно от долната класа, която

неизменно се обслужваше от помощника му, той неволно пристъпи напред.

— Аз ще се погрижа — каза той с рязък, неестествен тон:

Жената го изгледа изплашено и инстинктивно изпитала страхопочитание пред

него, изгуби и без това слабата си самоувереност. Тя вече не беше дама, дошла да

избира и да плати с парите си шапка, с която смело да изпрати сина си на

училище, тази първа стъпка по тайнствения път на живота, а една обикновена,

бедна работническа жена.

— Този млад господин ни услужи миналия път — пошепна тя нерешително,

сочейки към Пери. — Беше миналата година и останахме много доволни от него.

Момченцето веднага усети смущението на майка си, почувствува и дебнещата

заплаха, изхождаща от надвисналата над него огромна тъмна фигура; то зарови лице

в полата на майка си и започна жално да хленчи.

— Мамо, мамо, искам да си ида в къщи — заподсмърча то. — Не ща да стоя

тук. Искам да си ида в къщи.

— Престани да ревеш! Престани веднага, чуваш ли? — Бедната жена, съвсем

засрамена, стоеше смутена и объркана, а разплаканото дете упорито заравяше глава

Страница 105

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

в сигурното убежище на майчината дреха. Майката разтърси момченцето, но колкото

по-силно го разтърсваше, толкова по-силно то ревеше. Тя се изчерви от срам и

досада; още малко и тя щеше да се разплаче. „Не може ли този противен Броуди да

стои настрана? Дошла съм за шапка на детето, а не за него“ — помисли си тя

сърдито, вдигна на ръце разплаканото момче и съвсем смутена каза:

— По-добре да дойда друг път. Той е лошо момче. Ще дойдем друг път,

когато се държи както трябва.

Докато тя само от приличие хвърляше тези тежки обвинения върху

собственото си дете, обиденият й майчински инстинкт я уверяваше, че никога няма

да се върне тук. Тя вече се бе обърнала да си върви и тъкмо щеше безвъзвратно да

изчезне, когато Пери тихо и тактично се обади отзад:

— А искаш ли бонбонче?

От едно скришно кътче на чекмеджето той ловко измъкна голям ментов

бонбон и съблазнително го вдигна между палеца и показалеца си пред детето.

Момчето веднага престана да плаче и като погледна с едното си широко отворено, недоверчиво и мокро око иззад гънките на полата на майка си, спря изпитателен

поглед върху бонбона. При този признак на доверие майката се спря и погледна

детето въпросително.

— Искаш ли? — попита тя.

С последно конвулсивно подсмърчане момчето кимна доверчиво към Пери и

протегна алчно малката си ръчичка. Те се върнаха. Бонбонът бързо изду мократа

блестяща бузичка, мирът бе възстановен и Пери продължи да успокоява детето, да

ласкае майката, да се суети около двамата, докато най-после важната покупка —

той успя да ги убеди, че е важна — бе задоволително приключена. Като си

тръгнаха, той ги изпрати до вратата със същата всеотдайна любезност и майката

хвърли последен благодарствен поглед върху темето на скромно наведената му

глава. В това време Броуди, който сърдит и замислен се бе отдръпнал назад,

мрачно ги наблюдаваше.

Пери се върна, доволно потривайки ръце. Този странен младеж градеше

самочувствието си върху въображаеми свои таланти, а не обръщаше внимание на

бързината и съобразителността, които наистина притежаваше. Макар че току-що бе

спечелил триумфална победа с такт и дипломатичност, той изпитваше само смирено

задоволство, че е спасил един клиент за магазина пред самите очи на величайшия

господар. Той почтително вдигна очи, когато Броуди заговори.

— Не знаех, че сме давали и бонбончета с шапките. — Това бяха всичките

думи на Броуди. Той се обърна и навъсен влезе в кантората си.

Денят бе започнал и бавно минаваше, а Броуди все още седеше затворен в

стаята си, потопен в мисли. По смръщеното му лице се движеха сенки като облаци

по силуета на тъмна планина. Той страдаше. Въпреки че напрягаше желязната си

воля, той не можеше да попречи на чувствителния си слух да улавя всеки звук, да

дочува постепенно забавящите се с приближаването до магазина му стъпки, да

изследва и най-слабия шум извън кантората, за да различи идването на някой

клиент от безспирните стъпки на Пери. Днес обаче, въпреки че никога досега не бе