Unknown - i 3e0c0223816db71f

се замислял върху това, той схвана, че шумовете са малко и нищо не говореха.

Слънцето го огряваше през прозореца, кишата от разтопения сняг след стоплянето

на времето бе съвсем изчезнала, денят бе ясен, сух и топъл. Броуди знаеше, че

при този полъх на пролетта улиците са изпълнени с хора — весели, жизнерадостни

хора, които се тълпят в магазините. Но тишината наоколо му не се наруши от

питащи гласове.

Голата стена пред него сякаш се разтваряше пред пронизителния му поглед

и разкриваше успешната и кипяща дейност в съседното помещение. След

презрителната му самонадеяност от сутринта настъпи реакция и Броуди с мъчителна

яснота си представяше тълпи от хора, които припряно се блъскаха в стремежа си да

купуват. Той яростно захапа устната си, вдигна отново захвърления вестник и се

опита да чете. Но само след няколко минути, за своя досада, отново се улови, че

гледа глупаво в стената пред себе си; тя сякаш го хипнотизираше.

Той тъжно си спомни колко приятно беше по-рано да седи отпуснат на стола

си — какво ли друго бе правил — и да следи с едно око през полуотворената врата

Пери и тези, които навлизаха във владението му. Работата в магазина се вършеше

изцяло от Пери, който по негова царствена повеля вадеше, носеше, показваше.

Самият Броуди вече не помнеше кога за последен път се бе качвал по стълбата, бе

посягал към рафтовете и връзвал пакет. Повечето клиенти той пренебрегваше; при

някои слизаше, докато Пери ги обслужваше, кимваше небрежно, взимаше

разглежданата шапка, прокарваше ръка по мъхнатата повърхност или подвиваше

периферията с високомерно доволство от собствената си стока, а изразът му сякаш

казваше: „Можете да я купите или не, но по-добра няма никъде да намерите.“ Само

малцина, шепа хора от най-добрите семейства от графството, той удостояваше с

личното си внимание и обслужване.

Толкова приятно беше тогава да се чувствува сигурен, че хората трябва да

Страница 106

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

идват при него, защото в сляпото си самооблъщение той едва ли си даваше сметка, нито пък се замисляше, че именно липсата на конкуренция и на избор тласка

повечето хора към него, че необходимостта е главната опора на предприятието му.

Днес, седнал сам в кантората си, той печално схвана, че поне засега с монопола

му е свършено. Обаче той категорично реши да не променя поведението си; преди не

беше длъжен да тича подир хората, да ги моли за мизерните им покупки, и сега

нямаше да се остави да го принудят да прави такова нещо! Никога през живота си

той не бе тичал подир хората. Сега Броуди си даде тържествена клетва, че няма да

стигне дотам и в бъдеще.

Мрачните първи дни в Ливънфорд, толкова далечни, че вече ги бе почти

забравил, изплуваха смътно в паметта му; но в тези неясни спомени той се виждаше

като човек, който никога не е молил за услуга, нито се е подмазвал или е бил

сервилен угодник. Въпреки че тогава нямаше Пери, той бе горд, честен и

решителен, работил бе упорито и от никого не бе поискал милостиня. И бе успял.

Броуди засия при мисълта за постепенното издигане на значението и престижа му, за вниманието, което му се оказваше от Градския съвет, за избирането му във

философския клуб, за оформянето на идеята за къщата му, за изграждането й, а

след това за растящата и неуловима промяна в положението му, докато стигна до

сегашното си изключително, изтъкнато и видно място в града. Благородната кръв, която течеше във вените му, мислеше си той, бе направила всичко това, бе го

издигнала до върха, където беше мястото му, въпреки трудностите, които му се

изпречваха на младини; тази кръв на предците му като у расов жребец винаги щеше

да се проявява, тя нямаше да му измени и този път.

Обзе го вълна на възмущение от несправедливостта на сегашното му

положение и той скочи на крака.

— Нека се опитат да ми го вземат — викна той и размаха юмрук. — Нека

дойдат само! Ще ги помета, както унищожавам всички, които ми пречат. На дървото

с моето име имаше един гнил клон и аз го отрязах. Ще смажа всеки, който ми се

бърка. Аз съм Джеймс Броуди, проклети да са всички и всичко! Нека се опитат да

ми попречат, да ми откраднат работата, да ми вземат всичко, каквото имам, нека

го направят! Каквото и да стане, аз пак съм аз!

Той се отпусна на стола си, без да съзнава, че бе станал, без да

разбира, че бе викал в празната стая, самодоволно прегърнал само тази последна, скъпоценна мисъл. Това беше той — Джеймс Броуди — и никой освен него не би