Unknown - i 3e0c0223816db71f

се появи малка група работници.

Сега те работеха и силно гневяха Броуди с шума от работата си; с всеки

удар на чуковете, който отекваше с отчайваща монотонност в мозъка му. Дори в

интервалите, когато цареше тишина, той се дразнеше от присъствието им,

предусещаше подновяването на стакатото от чуковете, а когато то отново

започваше, пулсът му биеше опасно в същия ритъм с чукането. Когато през

разделната стена проникна стърженето на триони о дъските, Броуди се загърчи,

сякаш трионите се впиваха в костите му, а при студения стоманен звук на длетата

върху камъка той се намръщи, сякаш те дълбаеха по челото му, над очите и между

тях, една дълбока отвесна бръчка на омразата.

Оттатък изцяло обновяваха магазина. Работеха бързо и в старанието си да

завършат ремонта колкото се може по-скоро, оставаха и след работно време:

очевидно за компанията „Мънго“ не беше трудно да плаща двойни надници! Към края

на седмицата бяха разчистили старите рамки на витрините, вратата, разнебитените

рафтове, тезгяха и всички похабени остатъци от миналите времена; сега оголената

фасада поглеждаше към Броуди като маска — двете витрини като празни очни кухини, а отворът на вратата като зяпнала беззъба уста. Тогава мазачите и бояджиите се

присъединиха към дърводелците и зидарите и с общите им усилия и умение целият

изглед на постройката започна от ден на ден видимо да се променя. Броуди мразеше

всяка отделна степен на тази промяна и растящата му антипатия към преобразеното

здание се простря и върху работниците, които с труда си така чудесно го

преустройваха и го превръщаха в най-хубавия и модерен магазин в града. Веднъж

един от работниците влезе в магазина на Броуди и като поздрави, попита учтиво

дали може да си налее кофа вода, за да приготви чай за себе си и другарите си, тъй като водопроводът на съседното помещение бил временно затворен. Броуди

изхвърли смаяния човек от магазина си.

— Вода ли? — озъби се той. — Трябва ви вода и имате безсрамието да

идвате тук! Нищо няма да получите. Ако ще цялата ви шайка да се пържи в пъкъла, пак не бих се мръднал да ви дам да близнете капчица вода. Махай се!

Но неговата враждебност не попречи на дейността на работниците, а

послужи само, както му се струваше, да ги поощрява. Той мрачно видя как на

витрините сложиха дебели, искрящи стъкла, преливащи в зеленикав оттенък, как

само за една нощ като гъби израснаха щандове за стока, как се появи красиво

изписана лъскава фирма. Най-после пред очите му посред бял ден — като върховно

предизвикателство — над вратата окачиха огромен модел на цилиндър, щедро

позлатен, който се полюляваше весело при най-слабия полъх на вятъра.

През това време поведението на Броуди в града не даваше израз на

чувствата, които той потискаше. Външно той показваше само спокойно безразличие, тъй като гордостта му забраняваше да говори; пред познатите, които го подпитваха

за конкуренцията, той заемаше поза на дълбоко презрение към новата компания и

посрещаше жлъчните остроумия на Грирсън във философския клуб с престорено

безгрижие и надменно равнодушие.

Общото мнение бе, че Броуди без съмнение ще се справи с нашествениците.

— Давам им най-много шест месеца — забеляза замислено една вечер кметът

Гордън пред елита на клуба в отсъствието на Броуди. — После Броуди ще ги

разсипе. Страшно упорит и жесток е той към враговете си. Че той е способен да

тури буре с барут под новия им магазин.

— Рискована работа е това при неговия избухлив нрав — обади се Грирсън.

— Той ще ги изхвърли — отвърна кметът. — Наистина ме поразява тоя Джеймс

Броуди. Не познавам жив човек, който би понесъл целия ужасен шум и позора около

дъщеря му, без да му мигне окото, без за минутка да наведе глава. Опасен е като

дявол, когато си е наумил нещо.

— Не съм толкова сигурен, кмете, не, не, не съм чак толкова сигурен —

провлече глас Грирсън, — може би тъкмо безогледността ще му изяде главата. Та

Страница 102

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

той е толкова упорит, че би могъл да се състезава по инат с всяко магаре. Между

другото, кмете, той вече толкова се перчи, че на хората — да, дори на хората от

околността, на които отначало им харесваше — започна малко да им додява. Тая

негова важност е точно като лакердата — ако хапнеш малко, е хубаво, но ако ти

дават всеки път, ей богу, идва ти до гуша.