Unknown - i 3e0c0223816db71f

— Може би сте права, Мама. Това ще ни утеши. — После попита повече във

вид на учтива формалност: — Вие ли ще произнасяте молитвата, или аз да говоря?

— Ти можеш по-добре от мен — каза госпожа Броуди скромно. — Говори и за

двете ни.

— Добре, Мама — съгласи се Агнес.

Те коленичиха в малката, претъпкана стаичка, сред безредно разхвърляните

по пода бутилки, кутии, тенекии, заобиколени от непометен талаш и стърготини от

опаковките. За олтар им служеше един голям сандък, за икона — една реклама,

окачена в рамка на стената. И все пак те се молеха.

Коленичила изправена с вдигната глава, изпънала ниското си късо тяло с

почти мъжка жизненост, под напора на своите потискащи чувства Агнес започна да

се моли с висок и твърд глас. Сред благочестивите люде в религиозните движения, към които тя принадлежеше, госпожица Мойр бе известна със силата и красноречието

на своите спонтанни молитви. Думите се лееха от устните й като непрекъснат

поток, като излиянията на млад пламенен проповедник, молещ се за греховете на

човешкия род. Но тя не умоляваше, а сякаш изискваше, тъмните й очи искряха,

пълните й гърди се надигаха от вживяване в молитвата. Целият жар на природата й

се вливаше в тази страстна молитва. Думите й бяха благоприлични, скромни и

стереотипни, но всъщност тя сякаш трепетно умоляваше всевишния да не й отнема

мъжа, когото бе пленила и подчинила с оскъдните прелести, с които я бе надарил.

Никой мъж освен Мат не бе я поглеждал, тя знаеше, че привлекателността й е

твърде ограничена и че ако Мат й се изплъзне, може би никога нямаше да се омъжи.

Само видението на радостната благовест на бъдещето бе удържало досега всички

потиснати, заприщени чувства; тя призоваваше всевишния да не я лишава от пълното

удовлетворяване на тези чувства в свещеното лоно на бракосъчетанието.

Мама, напротив, сякаш се бе свлякла като безформена маса, прилична на

куп захвърлени дрипи: главата й висеше умоляващо и с унизителна примиреност;

трогателно бледите й като незабравки очи плуваха в сълзи, носът й течеше. Високо

произнасяните пламенни думи се набиваха в ушите й; пред нея се появи образът на

сина й. Отначало тя само крадешком се избърсваше с носната си кърпичка, но скоро

започна да я употребява все по-често и накрая открито заплака. През цялото време

сърцето й сякаш туптеше с думите: „О, господи, ако съм прегрешила към Мери, не

ме наказвай пряко сили. Не ми отнемай Мат. Остави сина ми да ме обича.“

Когато молитвата свърши, настъпи дълго мълчание. После Агнес стана,

протегна ръка и помогна на Мама да се изправи; застанали приятелски една до

друга, двете жени се гледаха с разбиране и съчувствие. Мама кимаше леко с глава, като че искаше да каже: „Това ще помогне, Агнес. Чудесно беше.“ И двете

започнаха сякаш нов живот. Тази изляла се от сърцата им изповед на всичките им

надежди, страхове и желания пред върховното, всезнаещо и всемогъщо същество в

небесата ги ободри, утеши и укрепи. Сега те бяха сигурни, че с Мат всичко ще

бъде наред. Когато Мама най-после тръгна да си върви, оживена и насърчена, те си

размениха поглед, който изразяваше тайното, сладостно съчетание на усилията им, и те се целунаха топло и нежно за довиждане.

Страница 100

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

>>

III

Към средата на март празното помещение до магазина на Броуди се превърна

в център на кипяща деятелност. Преди, когато беше изоставено и мизерно, то

постоянно го дразнеше, загрозяваше външния вид на неговото предприятие и той го

гледаше с презрително отвращение; но откакто Дрон му съобщи, че го е продал,

Броуди започна да го наблюдава с по-особено и по-силно неодобрение. Всеки път, когато влизаше или изливаше от магазина си, той хвърляше бегъл, враждебен поглед

към празното, разнебитено помещение — бързо, сякаш се страхуваше да не уловят

погледа му, но все пак злобно, като че ли изливаше яда си върху неодушевената

постройка. Двете празни витрини вече не му бяха безразлични, а омразни. Всяка

сутрин, като идеше насам със страх, мислейки, че вече се виждат признаци за

настаняването на новата компания, а погледът му се спираше все на същата пустота

и занемареност, той изпитваше властно желание да хвърли с всичка сила тежък

камък и да разбие гладките стъкла. Но минаваше ден след ден, измина цяла

седмица, а нищо не се случваше. Това отлагане ядосваше Броуди — толкова той се