Ан Райс - Талтош

Но вълната вече се бе обърнала. Останалите талтоши, които искаха да се покръстят, започнаха да губят самообладание. Гледката на кървавата касапница ги бе сломила. Те започнаха да плачат и бяха неспособни да упражнят изкуството на езика, затова заговориха на нашата бърза и неразбираема реч, която веднага ужаси човеците.

Аз надигнах глас и призовах всички към тишина, към подчинение. Облякох разпраната си роба и закрачих напред-назад из кръга, като заговорих гневно, използвайки изкуството на езика с най-голямото майсторство, на което бях способен.

Какво би казал Христос за стореното от нас? Кое бе престъплението тук - че не сме като човеците или че избихме свои братя и сестри заради този диспут? Разридах се и започнах да скубя косите си, останалите също се разплакаха.

Но монасите вече бяха ужасени, както и останалите човеци-християни. Онова, което бяха подозирали от много време, най-сетне се разкриваше пред тях. Отново заваляха въпроси. Къде са децата ни?

Накрая друг талтош, когото много обичах, пристъпи напред и обяви, че от този миг той се обрича на безбрачие в името на Христа и Светата Дева. Последва го и друг, а после още мнозина - мъже и жени.

- Каквото и да представляваме ние - обяви една от нашите, - то вече няма значение, защото ние ще станем Невести на Христа и ще основем тук манастир като манастира в Айона.

Чуха се радостни възгласи и онези от човеците, които винаги ни бяха обичали и ме почитаха като крал, бързо се събраха около нас.

Но опасността още витаеше във въздуха. Всеки миг кървавите мечове можеха пак да зазвънят.

- Бързо, всички се обречете на Христа - наредих аз, като виждах в тази клетва за целомъдрие единствения шанс за спасение на талтошите.

Джанет обаче извика да се откажа от своя неестествен и зъл план. А после в цял порой от думи, които понякога бяха твърде бързи, а друг път съвсем бавни, тя заговори за нашите обичаи, за нашето поколение, за чувствените ни ритуали, за дългата ни история, за всичко, което се готвех да пожертвам.

Това бе фатална грешка.

Хората веднага се спуснаха към нея, завързаха ръцете и краката и?, а онези, които се опитаха да я защитят, бяха посечени на мига. Някои от новопокръстените талтоши се опитаха да избягат и също бяха посечени. Разрази се нова кървава битка, къщите в долината лумнаха в пламъци, хората тичаха обезумели и призоваваха Бог да ни помогне.

- Избийте чудовищата! - чуваха се викове.

Един от монасите обяви, че настъпва краят на света. Неколцина от талтошите изкрещяха същото и паднаха на колене. А човеците, щом ги видяха в тази поза на подчинение, веднага избиха тези от тях, които не познаваха, от които се страхуваха или които не харесваха, като пощадиха само онези, които бяха обичани от всички.

Оцеляхме единствено аз и шепа талтоши, които бяха признати водачи на племето и притежаваха най-силно лично обаяние. Отблъснахме човеците, които имаха достатъчно кураж да ни нападнат, и подчинихме други само с яростните си погледи и гръмогласни заповеди.

Накрая, когато лудостта достигна своя пик и мнозина вече нямаха сили да държат мечовете, а други пищяха и ридаеха над убитите, само петима от нас бяха оцелели - талтоши, отдали се на Христа. Всички, които бяха отказали да се покръстят, бяха избити. С изключение на Джанет.

Монасите ни призоваваха да се усмирим.

- Говори на хората си, Ашлар. Говори или всичко ще бъде изгубено. Това ще е краят на Донелайт и ти го знаеш.

- Да, говори им - казаха и другите талтоши. - И не казвай нищо, което може да ги изплаши. Внимавай, Ашлар!

Аз ридаех така силно, че тази задача ми се стори непосилна. Накъдето и да погледнех, виждах само мъртвите тела на стотици талтоши, родени в каменния кръг в равнината. Всички те вече не бяха между живите и вероятно горяха в пламъците на ада, лишени от Христовата милост.

Паднах на колене и плаках, докато не ми останаха повече сълзи. Когато надигнах глава, долината бе утихнала.

- Ти си нашият крал - казаха човеците. - Кажи ни, че не си демон, Ашлар, и ние ще повярваме в теб.

Останалите талтоши бяха отчаяни и изплашени. Съдбата им беше в ръцете ми. Но те бяха най-уважаваните от нас сред човеците. Все пак имахме шанс, ако намерех сили да не се поддам на отчаянието и да спася всички от унищожение.

Но колцина бяхме оцелели? И защо? Какво бях донесъл на моята долина?

Монасите се приближиха към мен и казаха:

- Ашлар, Господ изпитва онези, които обича. - И наистина го мислеха. Очите им бяха изпълнени с мъка. - Господ изпитва онези, които иска да превърне в светци - добавиха те и нехаещи какво мислят останалите за нашата греховност, ме прегърнаха и застанаха до мен, рискувайки собствената си безопасност.