Ан Райс - Талтош

Проклет да е Донелайт, беше казала Джанет. Проклет. Мила моя, Джанет, скъпа моя Джанет, казах си аз, та какво по-страшно от това може да ни се случи?!

Свлякох се на земята.

В този миг не исках да живея повече. Не исках повече страдания и смърт, нито да видя отново как добрите намерения могат да доведат до ужас и крах.

Но монасите пак дойдоха при мен и ме вдигнаха на крака. Моите последователи ме викали. Трябвало да ида при тях, да видя чудото, което се случило пред разрушената и изпепелена кула на Джанет и нейните близки.

Завлякоха ме дотам. Бях толкова замаян, че не можех да говоря. Постепенно осъзнах, че един стар извор, който отдавна бе пресъхнал, се е съживил и от земята пак тече чиста вода, която лъкатушеше по старото корито, между корените на дърветата, и изчезваше в една поляна с диви цветя.

Чудо!

Чудо ли, рекох си. Трябваше ли да им кажа, че този извор се е възраждал много пъти през вековете? Че цветята са цъфнали предния ден и дори преди това, защото земята там вече е била влажна - предзнаменование за малкия ручей, който най-сетне бе стигнал до повърхността?

Или трябваше да кажа, че е станало чудо?

- Това е знак от Господ - обявих аз.

- Всички на колене - извика Ниниан. - Измийте се в тази свещена вода. Измийте от ръцете си кръвта на онези, които не пожелаха да приемат Божията милост и сега са обречени на вечни мъки.

Джанет щеше да гори вечно в ада, нейната клада нямаше да угасне. Още чувах проклятията и?…

Потреперих и едва не припаднах отново, но някак успях да коленича.

С цялата си душа съзнавах, че тази нова вяра трябва да ме погълне изцяло, да погълне целия ми живот, иначе щях да съм загубен навеки!

Вече нямах надежди, нямах мечти; нямах повече думи, нямах желание за нищо! Вярата трябваше да ме спаси, иначе щях да умра на мига просто защото го исках, защото нямах желание нито да говоря, нито да се движа, нито да се храня след всичко, което смъртта ми отне.

Почувствах как студена вода се плиска в лицето ми, а после потича по робата ми. Останалите се събраха около мен и започнаха да се мият. Монасите запяха псалмите, които бях чул на Айона. Моите хора, човеците от Донелайт, ридаеха и жадни да получат опрощение, подеха химна като канон - пееха всеки стих след монасите, докато всички не възвисиха гласове в прослава на Бога.

И така, ние бяхме покръстени в Името на Отца и Сина и Светия дух.

Кланът на Донелайт стана християнски - всички бяха човеци, с изключение на петима талтоши.

До настъпването на утрото бяха открити още неколцина талтоши - четири много млади жени, които се бяха скрили с двама новородени мъжки в една къща, откъдето бяха гледали цялата трагедия и изгарянето на Джанет.

Човеците християни доведоха тези талтоши при мен. Те не искаха нито да говорят, нито да приемат или отхвърлят Христа, просто ме гледаха ужасени. Какво трябваше да сторя?

- Оставете ги да си вървят, ако желаят - казах аз. - Оставете ги да си тръгнат от долината.

Никой нямаше да понесе още кръв и смърт. А и тяхната младост и простота, невинността им ги защитаваха като щит. Щом новопокръстените човеци отстъпиха от тях, талтошите избягаха в гората само с дрехите на гърба си.

В следващите дни петимата талтоши, които бяхме оцелели, спечелихме изцяло вярата на хората. Вдъхновени от новата религия, те ни ценяха, защото ги бяхме повели към Христа, и ни почитаха, задето се отдадохме на безбрачие. Монасите ни подготвяха денонощно за приемането на духовно звание.

Ние четяхме задълбочено светите книги и се молехме непрестанно.

Започна строежът на църквата, масивна каменна постройка в романски стил, с прозорци с арки и дълъг неф.

Аз самият поведох процесия през стария кръг, от който бяха изличени всички древни символи. Издълбахме в камъка новите символи от голямата книга с евангелията.

Издълбахме риба - която символизираше Христос; гълъб, който бе символ на апостол Йоан; лъв - символът на Марко, овен - за Лука, и човек - за Матей. И с типичното за талтоши увлечение гравирахме и библейски сцени на плоските камъни, а в гробището поставихме орнаментирани кръстове.

Всичко това бе кратка прелюдия към могъщо вдъхновение, каквото бяхме познали по времето, когато живеехме в Солсбъри. Само че сега бяхме само петима. Петима, отказали се от собствената си природа в угода на Бог и на човеците християни. Петима, които бяха избрали ролята на светци, за да бъдат пощадени в касапницата.

В душите ни обаче се зараждаше мрачен ужас. Колко щеше да трае това несигурно примирие? Нямаше ли и най-малкият грях да ни свали от пиедестала?