Ан Райс - Талтош

- От деня, в който влязох в дома ти - каза той, - аз познах твоята откровеност и доброта. Само ти си в състояние да направиш такава глупава грешка. Откажи се от нея; остави тази история веднъж завинаги! Отдай изключителния си талант на по-подходящи цели.

Целия ден и цялата нощ мислих над думите му. Опаковах внимателно книгата си и отново я дадох на Ниниан.

- Аз съм твой игумен в Донелайт - казах му. - По официално назначение. Това ще е последната заповед, която ще получиш от мен. Отнеси книгата на отец Колумба и му кажи, че съм решил да тръгна на поклонение. Не знам колко време ще трае, нито къде ще ида. Както сам разбра от книгата ми, моят живот е много дълъг. Може и никога да не се срещнем отново, но трябва да замина. Трябва да видя света. Единствено Господ знае дали някога ще се върна на това място и в Неговото лоно.

Ниниан се опита да протестира, но аз бях непреклонен. Знаеше, че така или иначе скоро трябва да тръгне за Айона, затова се опита да ме спре с думите, че нямам разрешение от Колумба да замина. Скоро обаче осъзна, че изобщо не ме е грижа за това.

И така, той най-сетне тръгна на път с охрана от петима човеци. Взе и моята книга.

Повече не я видях до онази нощ, когато Стюарт Гордън я извади на масата в своята кула в Съмърсет.

Не зная дали изобщо е стигнала до Айона.

Подозирам, че все пак е стигнала и може би е останала там много години, докато всички, които са били наясно какво представлява или са знаели кой е авторът и защо е написана, са си отишли от този свят.

Така и не разбрах дали отец Колумба я е прочел. Напуснах Донелайт в нощта след заминаването на Ниниан.

Свиках всички свещеници-талтоши в църквата и ги накарах да залостят вратите. Хората можеха да си мислят каквото щат. И наистина - това ги направи неспокойни и подозрителни.

Казах на моите свещеници, че заминавам.

Казах им, че съм изплашен.

- Не зная дали постъпвам правилно. Вярвам, че е така, но няма как да зная със сигурност - рекох им аз. - Страхувам се от човеците, които ни заобикалят. Страхувам се, че всеки момент могат да се обърнат срещу нас. Ако ни връхлети буря, ако пламне мор, ако ужасна болест повали децата на най-могъщите семейства - всеки повод може да ги накара да въстанат срещу нас. Те не са нашият народ! Бях глупак да вярвам, че можем да живеем мирно сред тях. Всеки от вас да постъпи както намери за добре, но моят съвет, като ваш лидер още от времето на изгубената земя, е да се махнете оттук. Търсете спасение в някой далечен манастир, където не знаят за природата ви, помолете да ви разрешат да се уедините там. Но напуснете долината.

Аз самият тръгвам на поклонение. Първо до Гластънбъри, до кладенеца, в който Йосиф Ариматейски е излял Христовата кръв. Ще се помоля там да получа напътствие. После ще ида в Рим, а след това не знам - може би в Константинопол, за да видя светите икони, на които чудодейно е изобразен ликът на самия Христос. А после в Йерусалим, за да видя Голгота. А тук и сега обявявам, че отхвърлям обета си за подчинение към отец Колумба.

Думите ми предизвикаха много протести, много ридания, но аз бях непреклонен. Това бе характерно за талтошите - те винаги реагираха така, когато настъпеше краят на нещо.

- Ако бъркам, може Христос да ме доведе обратно в това паство. Може да ми прости. Или… може да ида в ада - казах аз и свих рамене. - Но заминавам.

И тръгнах да се приготвя за пътуването…

Преди да се сбогувам с моите съратници, бях събрал всичките си вещи в кулата, включително книгите, ръкописите и писмата от отец Колумба. Всичко, което имаше значение за мен. Скрих ги в две подземия, които бях изградил преди векове. После взех последния чифт от най-хубавите си дрехи - останалите бях раздал на бедните - и се облякох със зелена вълнена туника, която бе много плътна, дълга и обточена с черна кожа. Върху нея сложих единствения колан, който ми бе останал - от хубава кожа и украсен със злато. Прибрах меча си в украсената със скъпоценни камъни ножница. Вдигнах кожената качулка на главата си и отгоре сложих бронзов шлем с незапомнена възраст. И така, облечен като не особено заможен благородник, аз потеглих на път, като взех само малък вързоп с най-необходимото.

Дрехите ми не бяха тежки и натруфени като кралските ми одежди, нито скромни като свещеническото расо. Бяха просто най-подходящи за пътуване.

Яздих около час през гората, по старите пътеки, известни на онези, които бяха ловували там.

Изкачвах се все по-нагоре през гъсто обраслите с дървета склонове към тайния проход, който водеше към пътя високо в планината.