Ан Райс - Талтош

Беше късен следобед, но аз знаех, че ще достигна пътя преди залез. Луната щеше да е пълна и възнамерявах да пътувам, докато не се изморя.

В гъстата гора бе тъмно, толкова тъмно, че хората днес дори не могат да си представят подобен мрак. Тогава горите на Британия още не бяха изсечени, а дърветата бяха могъщи и древни.

Ние вярвахме, че тези дървета са единствените живи създания на света, които са по-стари от нас - защото нищо друго не бе така дълговечно като дърветата и талтошите. Ние обичахме гората и не се страхувахме от нея.

Не след дълго обаче чух гласовете на малките хора.

Чух техния шепот, смеха им.

По това време Самюъл още не беше роден, но Ейкън Дръм и останалите, които са живи и до днес, викаха: «Ашлар, глупакът на християните, предателят на своя народ». Или: «Ашлар идва при нас да създаде нова раса от гиганти и ние ще владеем света». Викаха и други неща. Винаги съм мразил Ейкън Дръм. Тогава той бе съвсем млад и лицето му не се бе сбръчкало дотолкова, че да не се виждат очите му. Той изскочи от храсталаците и ме заплаши с юмрук, а изражението му бе разкривено от злоба.

- Ашлар, значи напускаш долината, след като разруши всичко! Дано проклятието на Джанет тегне вечно над теб!

Накрая те изостанаха зад мен по една-единствена причина - бях наближил пещерата на склона на планината.

Съвсем бях забравил за нея. Без дори да се замисля, бях избрал пътя, по който древните племена идваха тук на поклонение. По времето, когато талтошите живееха в Солсбъри, тези племена бяха изпълнили пещерата с черепи, а по-късно други човеци я превърнаха в място на мрачни ритуали.

През последните векове селяните се кълняха, че в тази пещера има отворена врата, през която се чуват гласове от ада или пък райски песнопения.

В гората наблизо бяха забелязвани призраци, а вещици понякога дръзваха да дойдат тук, с риск да си навлекат гнева ни. Имаше времена, когато се събирахме на страховити отряди и яздехме из този участък, за да ги прогоним.

Но те не ни бяха създавали грижи през последните двеста години.

Аз самият бях идвал по тези места само един-два пъти, но не изпитвах никакъв страх от пещерата и дори се зарадвах на уплахата на малките хора, защото така щях да се отърва от тях.

Докато се приближавах до пещерата обаче, видях мъждукащи светлини в гъстия мрак. Скоро установих, че на склона на планината има някаква малка хижа, вероятно издигната пред самата пещера. Беше от камък и имаше малка вратичка и дупка на покрива, през която да излиза димът.

Светлината се процеждаше през процепите в грубо изградената стена.

На пет стъпки над тази хижа беше пътеката към голямата пещера, която приличаше на раззината паст, закрита отвсякъде от борове, дъбове и тисове.

Още щом видях малката къщичка, изпитах желание да побягна възможно най-бързо. От създание, способно да живее на подобно място, можеше да се очакват единствено неприятности.

Самата пещера почти не ме интересуваше. Аз вярвах в Христа, въпреки че не се бях подчинил на своя игумен, и не се страхувах от езическите богове. Не вярвах в тях. Но пък бях напуснал дома си и сигурно никога нямаше да се завърна. Зачудих се дали да не се кача до пещерата, вероятно дори да си почина там, скрит от погледите на малките хора.

Двайсет и девет

- А сега ме чуйте и двете - каза тя, без да откъсва поглед от шосето. - Оттук аз поемам контрола. Обмислям нещата, откакто се родих, и вече знам точно какво ни трябва. Баба спи ли?

- Спи - каза Мери Джейн от седалката отзад, където се бе изпънала така, че да вижда Мориган зад волана.

- Как така ще поемаш контрола? - попита Мона. - Контрола над какво?

- Ами над това - каза Мориган. И двете и? ръце бяха в горната част на кормилото и го движеха с лекота, като се имаше предвид, че от доста време се движеха с деветдесет мили в час, без да ги спре полиция. - Слушах безкрайните ви спорове и установих, че се занимавате единствено със странични въпроси, с подробности от морално естество.

Косата и? бе разрошена, спускаше се по раменете и ръцете и? - беше по-светлочервена от косата на Мона, но със същия оттенък. Приликата на лицата им бе така свръхестествена, че бе в състояние да изкара Мона от кожата и?. А колкото до гласа на момичето - е, това си беше истинска опасност. Мориган с пълен успех можеше да се представи за майка си по телефона. Беше го направила без проблеми с чичо Райън, който най-сетне се бе сетил да се обади във Фонтевро. Какъв невероятен разговор проведоха само! Райън бе попитал много тактично «Мона» да не би да пие амфетамини и деликатно и? напомни, че всичко може да навреди на бебето. Той така и не се усети, че това любопитно и бързо говорещо момиче в другия край на линията изобщо не е Мона.