Ан Райс - Талтош

- Успокой се - каза Мона. - Когато стигнем, ще напишеш всичко на спокойствие. Имаме цели два дни, преди те да се върнат.

- И коя ще бъда аз този път?

- Аз знам коя си - каза Мона. - Знаех коя си още докато беше в мен. Ти си мен самата, мен и Майкъл, и още нещо, нещо могъщо и удивително, част от всички останали вещици.

- Говори, скъпа - каза Мери Джейн. - Разкажи ни за него и останалите, които са правили малки кукли от варовик. Искам да чуя как са заравяли куклите под камъните. Помниш ли какво ни каза?

- Мисля, че да. Тези кукли имаха гърди и пениси.

- Така ли, не си го споменавала.

- Те бяха свещени. Но цялата тази болка сигурно е имала някакъв смисъл, трябва да има изкупление за нея… Искам спомените да си отидат, но не и преди да извлека всичко ценно от тях. Мери Джейн, моля те, сладурано, вземи една салфетка и ми избърши очите. Казвах го само за протокола - това е поток на съзнанието. Ние завличахме дългия камък в равнината. Всички танцуваха и пееха около него много дълго време, а после започваха да правят скеле от трупите, за да изправим камъка. Всички носеха своите кукли. Не се различаваха много - всяка кукла приличаше на останалите. Ох, спи ми се. И съм гладна. Искам да танцувам. Ашлар призовава всички към внимание.

- Още петнайсет минути и ще сме пред задната порта - каза Мери Джейн. - Така че си дръж красивите зъркели отворени.

- И не казвай и дума на охраната - настоя Мона. - Аз ще се оправя с тях. Какво друго си спомняш? Те са закарали камъка в равнината. Как се казваше тя? Кажи я на вашия език.

- Ашлар я наричаше просто «равната земя» или «сигурната земя». Ако го изрека правилно, ще ви прозвучи просто като свирукане. Но всички знаят за тези камъни. Сигурна съм. И баща ми знае за тях, дори ги е виждал. Господи, мислите ли, че има друга като мен в целия свят? Не мислите ли, че трябва да има? Друг като мен, освен онези нещастници, погребани под дървото? Не може да съм единствената, не може!

- Успокой се, скъпа - каза Мери Джейн. - Има много време, ще разберем.

- Ние сме твоето семейство - обади се Мона. - Помни това. Каквато и да си, ти си Мориган Мейфеър, следващата наследница на завещанието. Имаш и акт за раждане, и кръщелно свидетелство. Както и петнайсетина фотографии, с моето официално потвърждение за раждането ти на гърба.

- Някак си това ми звучи недостатъчно - каза Мориган. Вече плачеше, нацупила устичка като бебе. Примигваше начесто заради сълзите. - Безнадеждно фалшиво, може би дори без законова стойност. - Колата продължаваше напред с постоянна скорост, но още щом навлязоха в Метаир, трафикът стана по-оживен. - Вероятно ще трябва да се направят и видеозаписи. Какво мислиш, мамо? И все пак нищо няма да е достатъчно, нищо, освен любовта. Защо изобщо говорим за тези законови подробности?

- Защото са важни.

- Но, мамо, ами ако не ме обичат…

- Мориган, на Първа улица ще направим видеозапис. Веднага щом стигнем. И ще получиш любов, помни ми думите. Аз ще ти я дам. Няма да позволя нещата да се объркат този път.

- И защо си толкова сигурна? Като знам всичките ти страхове, опасения и желанието да се скриеш от любопитни очи.

- Обичам те. Затова съм толкова сигурна.

Сълзите извираха от очите на Мориган сякаш безкрайно. Сърцето на Мона се сви.

- Не е нужно да ме застрелват, ако не ме обичат - каза Мориган.

Болката беше непоносима.

- За нищо на света! - отвърна Мона, като се опитваше да говори спокойно, да контролира гласа си като истинска жена. - Нашата любов е достатъчна и ти го знаеш! Ако се наложи, ще забравиш за тях. Ние сме ти достатъчни и не смей да казваш, че не сме, чу ли? - Тя се втренчи в това изящно създание, което шофираше разплакано, като задминаваше всички коли по пътя. Това е моята дъщеря. Винаги съм имала чудовищна амбиция, чудовищна интелигентност, чудовищен кураж, а сега и чудовищна дъщеря. Та каква е природата и?, освен изключителен ум, импулсивност, любвеобилност, ентусиазъм, свръхчувствителност към най-малката болка и податливост към всякакви фантазии и екстаз? Какво ще стане с нея? Какво означават тези древни спомени? Дали може да се учи от тях? Какво ще излезе от всичко това? Не знам и всъщност не ми пука. Не и сега, не и в началото, когато всичко е толкова вълнуващо.

Изведнъж видя как удрят нейната висока дъщеря, как тялото и? се свива, как ръцете и? политат да я защитят, как главата и? се свежда към гърдите. Само да посмеят!

Вече всичко беше различно.

- Добре, добре - обади се Мери Джейн. - Дай аз да карам, тук е доста натоварено.