Ан Райс - Талтош

- А сега легни с мен - каза тя.

- Заради теб няма да го направя - отвърнах, но тя вече сваляше меча ми и аз не се възпротивих. Станах само да залостя вратата и се свлякох на леглото, като дръпнах жената под себе си. Смъкнах блузата и? от гърдите и само като ги видях, ми се прииска да заплача. О, мляко на талтош, как копнеех за него. Но тя не беше майка и нямаше мляко, дори и човешко. Гърдите и? обаче бяха сладки и аз исках да ги смуча, да хапя зърната им, да ги дърпам и да ги ближа.

Е, това няма да я нарани, рекох си. А когато тя започне да изгаря от желание, ще пъхна пръсти между окосмените и? срамни устни и ще я накарам да затрепери.

Веднага започнах да я смуча, да я целувам, да завирам лице в гърдите и?. Кожата и? беше стегната и млада, миришеше хубаво. Обожавах тихите и? стонове, допира на белия и? корем до бузата ми. Когато смъкнах полата и?, видях, че космите между краката и? са червени като косата и?, искрящи като пламък и леко накъдрени.

- Красива, красива вещица - шептях аз.

- Хайде, направи го, кралю Ашлар - отвръщаше тя.

Смучех силно гърдите и? и въпреки че членът ми беше болезнено твърд, си казах, че няма да я убия. Беше глупачка, но не заслужаваше да умре заради това. Тя обаче пъхна члена ми между краката си и внезапно се притисна към него. И тогава, като всички мъже, аз реших, че щом го иска, трябва да го направя.

Проникнах в нея силно и грубо, както го правех с женските талтоши, и започнах тласъците. Беше прекрасно. Тя гореше и стенеше, викаше имената на духовете, които никога не бях чувал.

И изведнъж всичко свърши. Тя ме погледна сънливо от възглавницата и с победоносна усмивка каза:

- Пий и отивай в пещерата.

После затвори очи и заспа.

Аз пресуших остатъка от отварата в чашата. Защо не? Щом бях стигнал толкова далече. Ами ако в онази черна дупка наистина имаше нещо, ако там бе скрита последната тайна, която моята земя, Донелайт, иска да ми довери? Само Бог знаеше какво щеше да ми поднесе бъдещето, какви болки и разочарования ме очакваха.

Станах от леглото, препасах меча си и се приготвих да посрещна всяка неприятност. После взех една груба лампа с восъчна свещ с фитил, запалих я и влязох в пещерата през тайната врата.

Изкачвах се все по-нагоре в мрака, като опипвах с ръка стената от пръст. Накрая стигнах до една студена кухина, откъдето в далечината видях да се процежда светлина от външния свят. Намирах се над главния вход към пещерата.

Продължих нагоре, като държах лампата пред себе си. Изведнъж спрях със сепване, защото видях празните очи на черепи да се взират в мен. Редица след редица от черепи! Някои бяха толкова стари, че почти се бяха разпаднали на прах.

Това сигурно е било някаква гробница, реших аз. Явно тук са погребвали само главите на мъртвите, защото са смятали, че духовете ще говорят чрез тях.

Казах си да не се поддавам на глупави страхове, но изведнъж се почувствах странно отпаднал.

- От отварата е - прошепнах на себе си. - Ще седна да си почина.

Така и направих. Облегнах се на стената вляво и се загледах към голямата кухина, в която стотиците маски на смъртта се хилеха зловещо пред мен.

Грубата свещ падна от ръката ми, но не изгасна. Изтърколи се в калта и когато се опитах да я достигна, не можах.

Щом вдигнах поглед нагоре, видях моята Джанет.

Идваше към мен през кухината с черепите. Вървеше съвсем бавно, сякаш не беше наяве, а насън.

- Но аз съм буден - казах на глас.

Видях я да кима и да се усмихва. Спря пред малката свещ.

Беше облечена със същата роба, с която бе изгорена на кладата. И аз с ужас видях, че коприната е почерняла и прогорена от огъня, а през дупките се виждаше бяла кожа. Дългата руса коса също бе опърлена и почерняла по краищата. Лицето, ръцете и босите крака на Джанет бяха изцапани с пепел. И все пак тя бе пред мен, жива.

- Какво става, Джанет? - попитах я аз. - Какво ще ми кажеш сега?

- О, а какво ще кажеш ти на мен, мой обични кралю? Аз те последвах от големия кръг в равнината до Донелайт, а ти ме унищожи.

- Не ме проклинай, моля те - отвърнах аз и се надигнах на колене. - Дай ми това, което ще помогне на всички ни! Аз търсех пътя на любовта, но той се оказа път към разрухата.

Изведнъж изражението и? се промени, стана някак объркано и напрегнато, усмивката и? изчезна. Тя хвана ръката ми и заговори, сякаш разкриваше общата ни тайна:

- Ще откриеш ли друг рай, господарю мой? - попита тя. - Ще построиш ли друг монумент като онзи, който издигна в равнината? Или пък ще създадеш танц, така прост и грациозен, че всички хора на света да могат да го танцуват?