Ан Райс - Талтош

- Танц, да, бих могъл да създам танц. И ще направим най-големия жив кръг.

- А ще създадеш ли песен, така сладка, че да няма мъж или жена, които да и? устоят?

- Да - отвърнах аз. - И ще я пеем вечно.

Лицето и? просветна и устните и? се разтвориха. А после, с леко изумено изражение, добави:

- Тогава чуй моите думи.

Аз заплаках.

Тя вдигна ръка, за да ме накара да замълча и занарежда някакъв стих или песен на бързия език на талтошите:

«Твоята мисия е обречена, пътят ти е дълъг.

Суровата ти зима тепърва предстои.

Горчивите времена ще се превърнат в мит.

Спомените ще изгубят смисъл.

Но когато тя протегне към тебе ръце,

молещи за опрощение, не се свени от туй,

що земята ще роди, разорана от вятъра и дъждовете.

Семената ще покълнат, листата ще се раззеленят,

ще разцъфнат клони на мъртви дървета,

които силни мъже искаха да изкоренят.

Кръгът, танцът и песента

ще са ключът към рая на небесата.

Порядките, що могъщите презряха,

ще са тяхната сетна благословия.»

Изведнъж притъмня и малката свещ угасна. Джанет помаха леко за сбогом, усмихна се отново и изчезна.

Думите и? се запечатаха в съзнанието ми като изсечени на камък от свещения кръг. И аз ги видях, запазих ги за вечността, дори след като забравих гласа и? напълно.

В пещерата бе пълен мрак. Аз изкрещях и затърсих с ръка свещта. Бързо се изправих и видях в края на тунела светлината на огъня, който гореше в малката хижа.

Избърсах очи, завладян от любов към Джанет, от ужасно объркване, от копнеж и болка, и забързах към малката топла къщурка, където заварих червенокосата вещица още в леглото.

За миг ми се стори, че това е Джанет! Но не нежният дух, който ме бе погледнал с любящи очи и бе изпял стиховете, обещаващи някакво опрощение.

А изгорената Джанет, обзетата от смъртна агония жена, с лумнала в пламъци коса, с тлеещи кости. В болката си тя бе извила гръб и се опитваше да ме достигне. Аз изкрещях и посегнах да я избавя от пламъците. И в този мит… тя отново се превърна във вещицата, в червенокосата жена, която ме бе вкарала в леглото си и ми бе дала да пия онази отвара.

Беше мъртва, бледа и спокойна в смъртта. Набраната и? пола беше прогизнала от кръв. Нейната малка хижа се бе превърнала в гробница, а огънят и? - в огън на надгробно бдение.

Аз се прекръстих.

И избягах оттам.

Но не успях да открия коня си в тъмната гора, като от време на време чувах смеховете на малките хора. Накрая, останал без дъх, изплашен от видението, от клетвите и проклятията, които чувах, аз се обърнах срещу тях и ги предизвиках да се приближат, да се бият. В следващия миг бях напълно обграден. Извадих меча си, посякох двама и другите хукнаха да бягат. Но не и преди да разкъсат и свалят от гърба ми зелената туника. Отмъкнаха и кожения ми колан заедно с малкото ми вещи. Конят ми също беше изчезнал.

Тези разбойници ми бяха оставили единствено меча. Не тръгнах да ги преследвам.

Поех към главния път, воден от инстинкта си и от звездите, както само талтошите могат. Когато луната изгря, вече се бях отдалечил на юг от родната земя.

Не се обърнах да погледна за последно Донелайт.

Наистина отидох в земята на лятото, както я наричахме - в Гластънбъри. Застанах на свещения хълм, където Йосиф беше забил своята тояга. Измих ръцете си в Кладенеца на Граала. Пих от водите му. После прекосих Европа, за да ида при папа Григорий в руините на Рим. Отидох чак до Византия и накрая до Светите земи.

Но дълго преди пътят да ме отведе в двореца на папа Григорий, сред печалните останки на римските езически храмове, моята мисия вече се бе променила. Аз вече не бях свещеник. Аз бях скиталец, търсач, учен.

Мога да ви разкажа хиляди истории от онези времена, включително и историята за моята среща с Отците от Таламаска. Но не мога да твърдя, че познавам тяхната история. Знам за тях каквото знаете вие и онова, което Гордън и неговите помощници са открили.

В Европа от време на време виждах талтоши - и мъже, и жени. Мислех си, че винаги ще ги срещам, че рано или късно ще срещна някой от моя вид, с когото ще седнем до огъня и цяла нощ ще говорим за изгубената земя, за равнината и за всичко, което си спомняме.

Има още една частица информация, която държа да споделя с вас.

През 1228 година аз все пак се върнах в Донелайт. Не бях виждал талтош от много дълго време и започнах да изпитвам страх. Проклятието на Джанет и поезията и? не излизаха от ума ми.

Завърнах се като шотландски пътешественик и нямах търпение да разговарям с бардовете от планините за старите истории и легендите, които знаеха.