Ан Райс: Талтош

Ан Райс

Вещиците: Талтош

Третата книга от хрониката на рода Мейфеър разкрива мистериозната връзка на династията със свещената земя на Гластънбъри, където се ражда още една легенда - историята на необикновена раса същества, живели в мир. Народ на изгубената земя, който поддържа веригата на паметта чрез тайнствено ритуално припомняне, оставил след себе си мистериозни артефакти, доказващи неговото съществуване. Кои са талтошите и защо са изчезнали от лицето на земята? Кой е свети Ашлар и как неговата съдба се преплита с рода Мейфеър, който носи в кръвта си зловеща жилка, отговорна за вещерските им дарби и за раждането на чудовищни отрочета? Каква ще се окаже ролята на наследницата на Мейфеър - Мона?

Омагьосващ и хипнотичен свят, който само въображението на Ан Райс може да сътвори…

Посвещавам с любов на:

Стан, Кристофър и Мишел Райс, на Джон Престън и на Маргарет и Станли Райс старши

Едно

«Бях в градината на Любовта

и какво да си мисля, не знам:

връз тревата, добра за покой и игра,

се издигаше някакъв храм.

Този храм бе затворил врати

и изпречил скрижала НЕДЕЙ.

Закопнял за цветя, призовах Любовта,

ала глас ми изсъска: «Не смей!».

И съгледах - в гробове безброй

никнат кръстове вместо цветя.

В черни трънни венци тъмничари отци

ми обвиха страстта, радостта…»

Уилям Блейк, «Градините на любовта»1

През целия ден валя сняг. Щом се спусна мракът - непрогледен и някак набързо - той застана до прозореца и се загледа в миниатюрните фигурки из Сентръл парк. Под всяка лампа върху снега имаше съвършен кръг светлина. Кънкьорите се плъзгаха по замръзналото езеро, но оттук не се виждаха добре. Колите се движеха лениво по тъмните улици.

Отляво и отдясно се издигаха небостъргачите в централната част на града. Но между него и парка не се изпречваше нищо, само джунглата от по-ниски сгради, покриви на градини, големи, черни и тромави на вид съоръжения и понякога дори заострени стрехи.

Обичаше тази гледка; винаги се изненадваше, когато другите я намираха за необичайна, когато човекът, дошъл да поправи нещо от офис оборудването, възкликваше, че никога не е виждал Ню Йорк такъв. Жалко, че нямаше по една мраморна кула като тази за всеки, че нямаше много кули, в които всички да се качат и да се наслаждават на света отвисоко.

Бележка: Да построи кули, чиято единствена функция е да служат като пристан, като паркове в небето за хората. Ще използва любимия си мрамор. Може да го направи още тази година. Да, много вероятно. И библиотеки. Той искаше да основе доста библиотеки, но това означаваше, че ще трябва да пътува. И все пак ще го направи - и то скоро. Все пак парковете са вече почти завършени, а малките училища бяха открити вече в седем града. На дванайсет места бяха направени въртележки. Е, животните бяха от пластмаса, но всяко от тях бе детайлна и неразрушима репродукция на известна резбована творба от Европа. Хората обичат въртележките. Зимата винаги го караше да мечтае. Това бе времето за зараждане на нови идеи…

През миналия век бе материализирал стотици такива. Тазгодишните му малки постижения също имаха своя чар. Беше създал антична въртележка вътре в тази сграда, с оригинални стари кончета и лъвове и други, създадени по тяхно подобие. Музеят за стари автомобили сега изпълваше едното ниво на мазето. Хората прииждаха да видят модел Т, «Щуц Беъркет», «Морис Геръдж»2 с техните колела със спици.

Разбира се, имаше и музей на куклите - разположен в големи, добре осветени помещения, на два етажа над фоайето. Нещо като шоурум на компанията, пълен с куклите, които бе събрал от целия свят. Както и частен музей, който отваряше само понякога и беше изпълнен с най-скъпите за него, най-любимите му кукли.

От време на време слизаше долу да погледа хората, да повърви из тълпата, не незабелязан, но поне непознат.

Същество като него, високо два метра и десет сантиметра, трудно би останало незабелязано. Винаги е било така. Но пък за последните двеста години се бе случило нещо невероятно - хората също ставаха по-високи! И сега, чудо на чудесата, дори с неговия ръст той не изпъкваше чак толкова много. Хората, разбира се, го заглеждаха, но не се плашеха от него.

Всъщност от време на време в сградата се появяваше по някой човек, който дори бе по-висок от него. Разбира се, хората от персонала винаги му съобщаваха, защото той им бе наредил. Явно смятаха това за поредната му чудатост. Дори им се струваше забавно. Той нямаше нищо против. Обичаше, когато хората се смеят.