Ан Райс: Талтош

Но нейните заготовки сега можеха да се използват за нещо съвсем различно - за половин милион красиви близнаци на една кукла и на още една, и на още една, от пластмаса, но така изкусно изработени, че да приличат на порцеланови, с ярки боядисани очи, досущ като стъклени.

- Ами какво ще кажете за имената, госпожице Педжит? Защо не сте давали на куклите си имена?

- За мен те никога не са имали имена, господин Аш - отвърна тя. - Пък и имената, които изберете, ще са хубави.

- Да знаете, че скоро ще сте богата, госпожице Педжит.

- Всички така казват - отвърна тя. Изведнъж започна да изглежда някак уязвима, дори крехка.

- Но вие ще трябва да сте на разположение, трябва да одобрявате всяка стъпка. Няма да отнеме много време…

- О, но това ми харесва. Господин Аш, аз искам да правя…

- А аз искам да видя какво можете да правите, и то веднага. Вие ще ни се обадите.

- Разбира се.

- Но не бъдете толкова сигурна, че работата тук ще ви носи същото удовлетворение. Както сте забелязали, фабричното производство не е същото като занаята и творенето. Е, подобно е, но хората не го виждат в тази светлина. Артистите рядко смятат масовото производство за свой съюзник.

Нямаше нужда да изказва старото си убеждение, че уникатите нямат никакво значение за него, нито пък ограничените серии, че се интересува единствено от кукли, които могат да стигнат до всички. Щеше да купи нейните модели и щеше да произвежда кукли година след година, да ги променя само когато има основателна причина за това.

Вече всички знаеха, че няма никакъв интерес към елитарността и подобните идеи.

- Някакви въпроси по договора, госпожице Педжит? Моля, не се стеснявайте да се обръщате директно към мен.

- Но, господин Аш, аз вече подписах договора! - Тя отново се изсмя леко, някак безгрижно и с младежка свежест.

- Много се радвам, госпожице Педжит - рече той. - Е, подгответе се за славата. - Вдигна ръце и ги скръсти на бюрото. Естествено, тя веднага се вгледа в тях; учудваше се от големината им.

- Господин Аш, знам, че сте зает човек. Срещата ни трябваше да трае само петнайсет минути.

Той кимна, сякаш искаше да каже: «Няма значение, продължавайте».

- Може ли да ви попитам нещо? Защо харесвате куклите ми? Имам предвид наистина. Искам да кажа…

Той се замисли за момент.

- Разбира се, има чисто прагматичен отговор на този въпрос - каза той. - И това е самата истина. Вашите кукли са оригинални, както сама казахте. Но онова, което най-много ми харесва в тях, е, че са широко усмихнати. Очите им са присвити от смеха, лицата им са одухотворени. Имат блестящи зъби. Почти можеш да ги чуеш как се смеят.

- Това беше риск, господин Аш. - Тя внезапно се засмя и за миг изглеждаше щастлива като своите творения.

- Зная, госпожице Педжит. Да не вземете сега да създадете няколко много тъжни дечица?

- Не мисля, че съм способна на това.

- Правете каквото смятате за добре. Имате моята подкрепа. Но не и тъжни деца. Твърде много други художници се занимават с това.

Той понечи да се изправи, бавно - знак, че срещата е приключила, и не се изненада, че тя веднага скочи на крака.

- Благодаря ви, господин Аш - каза отново и посегна към огромната му ръка с дълги пръсти. - Не мога да ви опиша колко…

- Не е нужно.

Той и? позволи да хване ръката му. Понякога хората не искаха да го докосват за втори път. Понякога разбираха, че не е човек. Никога не се отвращаваха от лицето му, но често биваха отблъснати от огромните му крайници. Или пък подсъзнателно разбираха, че вратът му е два пъти по-дълъг от човешкия, а ушите - твърде тесни. Хората са умели в разпознаването на собствения си вид, племе, клан, семейство. Голяма част от човешкия мозък е заета само с разпознаване и запаметяване на типовете лица.

Но тя не беше отвратена, беше просто млада, поразена и нетърпелива да посрещне и най-простите промени.

- Между другото, господин Аш, ако нямате нищо против, бих искала да отбележа, че белите кичури в косата ви много ви отиват. Надявам се никога да не ги боядисате. Белите коси винаги са отивали на млади мъже.

- Така ли? И защо, за бога, казахте това?

Тя се изчерви отново, но после избухна в смях.

- Не зная - призна. - Просто косата ви е прошарена, а вие - толкова млад. Не очаквах да сте така млад. Това ме изненада… - Тя замълча, беше станала някак несигурна. Най-добре беше да я отпрати, преди да е започнала да дрънка още глупости.

- Благодаря ви, госпожице Педжит - каза той. - Бяхте много мила. Беше удоволствие да разговарям с вас. - Просто успокоение, безцеремонно и запомнящо се. - Надявам се да се видим отново много скоро. Желая ви щастие.