Ан Райс - Талтош

По тъмните градски улици веднъж долових много силна миризма, която ме влуди, защото не успях да открия меката потайна плът, която я излъчваше.

Много пъти бях примамвал в леглото си човешки жени. Понякога ги предупреждавах за опасността от моите прегръдки, но друг път не го правех - защото вярвах, че жената е достатъчно силна, за да износи моето дете.

Бях прекосил целия свят, в буквалния смисъл на думата, за да търся някоя мистериозна, вечно млада жена с изумителен ръст и спомени от древни времена, която посреща мъжете със сладки усмивки, но не може да износи техните деца.

И всеки път се оказваше, че тя е или човек, или изобщо не съществува.

Или закъснявах, или се озовавах на грешното място, или пък моята красавица се бе споминала от болест преди много години. Или война бе опустошила града и никой не знаеше какво е станало с нея.

Нима винаги щеше да е така?

Още се разказваха истории за гиганти, високи, красиви и надарени.

Сигурно не всички бяха изчезнали! Какво ли бе станало с онези, които избягаха от долината? Нима не се бе родил и един див женски талтош от човешки родители?

Сигурно някъде, в дебрите на шотландските гори или пък в джунглите на Перу, или в снежните полета на Русия, в добре укрепена каменна кула живее семейство талтоши или цял клан. Жената и мъжът пазят своите книги, споделят спомените си, играят заедно, любят се, но пристъпват към акта на зачатие със старото страхопочитание.

Не е възможно всички от моя вид да са изчезнали.

Светът е огромен, светът е безкраен. Сигурен съм, че не съм последният талтош. Сигурен съм, че не това означаваха ужасните думи на Джанет, че ще скитам през времето, вечно сам и бездетен.

Е, вече знаете моята история.

Мога да ви разкажа още много - за странстванията ми из различни земи, за занаятите, с които се захващах; мога да ви разкажа за малцината мъжки талтоши, които срещах през годините, за историите, които чух за създания от моя вид, живели в някое измислено селце.

Винаги разказваме само онова, което изберем да разкажем.

А това всъщност е наша обща история, Роуан и Майкъл. Вече знаете как е бил основан кланът на Донелайт. Знаете как се е вляла кръвта на талтошите в човеците. Знаете историята на първата жена, изгорена в онази красива долина, и печалния разказ за земята, на която талтошите понесоха толкова страдания, и то неведнъж, а отново и отново.

Джанет, Лашър, Сузан, нейните наследници, дори Емалет.

Вече знаете, че когато сте вдигнали оръжието, когато ти, Роуан, си вдигнала оръжието и си застреляла детето си, момичето, което те е накърмило, това не е бил позорен акт, от който трябва да се срамуваш - това е просто съдба.

Така си спасила и двама ни. Вероятно си спасила всички. Спасила си и мен от най-ужасната дилема, която надали щях да мога да разреша.

Каквото и да става, не плачете за Емалет. Не плачете за расата от странни същества с добри очи, прогонени преди векове от тази земя от по-силни от тях създания. Така е устроен светът, а на нас е съдено да живеем в него.

Ще попитате за другите странни, безименни създания, които живеят в градовете и горите на нашата планета. Виждал съм много неща, чувал съм безброй истории. Ако използвам думите на Джанет, дъждът и вятърът разорават земята. Какво ли ще поникне в някоя скрита градина?

Нима бихме могли да живеем заедно на този свят - талтоши и човеци? Възможно ли е това? Та това е свят, в който човеците се сражават безкрайно, в който хора от различни религии все още се избиват взаимно. Религиозни войни се водят от Шри Ланка до Босна, от Йерусалим до американските градове, където християни убиват ближните си в името на Исус Христос, убиват дори своето семейство и не щадят малките деца.

Племе, раса, клан, семейство.

Дълбоко в нас се спотайват семената на омразата към различните. Не е нужно да се учим на това. Трябва да се научим да не и? се поддаваме! Семената на омразата са в кръвта ни, но с умовете си ние можем да я победим чрез милосърдие и любов.

Как биха могли да оцелеят днес моите добродушни съплеменници, ако се възродят на този свят? Ако са така глупави като преди, неспособни да отвърнат на яростта на човеците и плашещи дори най-невинните сред тях със своя дързък еротизъм? Или просто трябва да си изберем някой тропически остров, на който да се отдадем на чувствени игри, на омаята на песните и танците?

Или пък нашият свят ще се превърне в свят на електрониката - на компютри, на филми, игри във виртуалната реалност, или пък на интригуващи математически загадки - все занимания, подходящи за нашия ум, с неговата любов към детайла и неспособност да поддържа ирационални концепции, като концепциите за гняв и омраза? Или пък ще се влюбим в квантовата физика, както навремето се влюбихме в тъкачеството? Виждам как талтошите ден и нощ проследяват пътя на частиците по магнетизираната повърхност на компютърния екран. Кой знае на какви постижения сме способни, ако се влюбим в подобни играчки?