Ан Райс - Талтош

Моят мозък е два пъти по-голям от човешкия. Аз не старея съгласно приетата концепция за време. Способността ми да усвоявам съвременните науки и медицина е невъобразима.

Но ако един сред нас се окаже достатъчно амбициозен, като Лашър например, и реши да превърне своята раса във владетели на света? Какво ще стане тогава? Само за една нощ двойка талтоши може да създаде цял батальон напълно развити потомци, готови да превземат цитаделите на човешката власт. Готови да разрушат оръжията, с които хората така умело си служат, готови да превземат храната и водата, всички ресурси на този пренаселен свят и да лишат от тях не така добрите, не така любезните, не така търпеливите като тях, като възмездие за вековете кърваво господство.

Разбира се, не искам да научавам отговорите на тези въпроси.

Прекарах векове в изследване на физическия свят. Или на употребата на властта. Но ако реша да постигна победа, просто заради самия себе си, светът няма да ми устои, всички препятствия пред мен ще паднат като направени от хартия. Моята империя, моят свят е свят на кукли и пари. Но със същия успех можеше да произвеждам медикаменти, които укротяват човешките мъже, разтварят тестостерона във вените им и заглушават бойните им викове завинаги.

Представете си, ако искате, какво представлява талтош, отдаден на подобна идея. Той не би бил мечтател, който броди из мъгливи земи и се храни с езическа поезия, а пророк, верен на принципите на Христа, решен да изкорени насилието от света и уверен, че мирът на земята си струва всяка жертва.

Представете си легионите новородени, създадени в името на тази кауза, армии от потомци, проповядващи любов във всяко село, във всяка долина, които обаче стъпкват, в буквалния смисъл, онези, които им се противопоставят.

Какъв съм аз в крайна сметка? Просто банка на генетичен материал, който един ден може да разруши света? А какви сте вие, вещиците Мейфеър - нима не сте пренесли през вековете същите тези гени, които могат да сложат край на Царството Христово чрез нашите общи синове и дъщери?

Това е споменато в Библията, нали така? Звярът, демонът, Антихристът.

Кой би имал куража за подобна слава? Глупавите стари поети, които още живеят в каменни кули и мечтаят за ритуали на върха на Гластънбъри Тор, за да обновят света.

А нима дори за този луд старец, за този изкуфял глупак, убийството не бе главен способ за осъществяване на мечтата му?

Аз пролях кръв. Изцапах ръцете си с нея, за да въздам възмездие - жалък начин да излекувам рана, но единственият, към който се връщаме отново и отново в нашата нищожност. Таламаска пак е цяла - без значение на каква цена. А нашите тайни засега са опазени.

Ние с вас сме приятели. И аз се моля никога да не се нараняваме взаимно. Иска ми се да мога да протегна ръце към вас в тъмното. А вие да ме повикате и аз да се отзова.

Но ако се случи нещо друго? Нещо съвсем ново. Мисля, че мога да го видя, мога да си го представя… но то бяга от мен.

Не мога да намеря отговора.

Знам само, че никога няма да обезпокоя вашата червенокоса вещица - Мона. Никога няма да създам тревоги на могъщите жени от вашия род. Много векове минаха, откакто похотта или надеждата са ме вкарвали в неприятности.

Аз съм сам-самичък, аз съм прокълнат, аз съм забравен.

Обичам своята империя от малки красиви предмети. Обичам играчките, които предлагам на света. Куклите с хиляди личица са моите деца.

По някакъв начин те са и моят танц, моят кръг, моята песен. Символи на вечната игра и вероятно творения на небесата.

Трийсет и едно

Сънят се повтаряше. Тя стана от леглото и хукна по стълбите.

- Емалет!

Лопатата е под дървото. Кой би си направил труда да я премести?

Разкопава, разкопава и ето го нейното момиче - с дълга гладка коса и големи сини очи.

- Майко!

- Хайде, скъпа.

Бяха заедно в дупката. Роуан я прегърна, залюля я.

- О, толкова съжалявам, че те убих.

- Всичко е наред, мила мамо - каза тя.

- Това е война - каза Майкъл. - А на война умират хора, а после…

Тя се събуди със стон.

В стаята беше съвсем тихо, чуваше се само жуженето на топлия въздух, който струеше от отворите над пода. Майкъл спеше до нея, кокалчетата на пръстите му се опираха в бедрото и?. Тя бе седнала в леглото, притиснала уста с ръце и вгледана надолу.

Не, не го буди. Не му причинявай тази мъка отново. Но тя вече знаеше.

Когато разговорът свърши и те вечеряха, а после се разходиха по заснежените улици; когато разговаряха до зори и закусиха и пак говориха, и се кълняха във вечно приятелство, тя вече знаеше. Знаеше, че не е трябвало да убива своето момиче. Не бе имала причина да го прави.