Ан Райс - Талтош

Той беше тук. Стоеше пред прозореца. Няма как да го сбъркаш с друг. Няма друг тъй висок и дори да не беше това, тя познаваше лицето му твърде добре, познаваше профила му.

Беше я чул да върви по коридора в тъмното. Но сега не помръдваше. Беше се облегнал на рамката на прозореца и гледаше светлините навън, гледаше как мракът избледнява и се превръща в мляко, а звездите се разтварят в него.

Какво ли си мислеше? Че е дошла да го търси?

Тя се чувстваше изтощена, слаба. Не знаеше какво да стори, вероятно трябваше да иде до него и да се загледа в сумрака над покривите и кулите, в светлините, които блещукат по улиците, в дима, който се издига на кълба от стотици комини.

И тя го стори. Застана до него.

- Сега ние се обичаме - каза той. - Нали?

Лицето и? беше тъжно. Това я нарани. Това бе нова болка, която я жегна насред старата. Беше болка, която може да извика сълзи там, където е имало само мрак, пустота и ужас.

- Да, ние се обичаме - каза тя. - От цялото си сърце.

- И винаги ще е така - рече той. - Нали?

- Да, винаги. Докато сме живи. Ние сме приятели и винаги ще бъдем, и нищо, нищо няма да ни накара да нарушим обещанията си.

- Да, а аз просто ще знам, че вие сте някъде там.

- И когато ти стане много самотно, ела. Ела и бъди с нас.

Той едва сега се обърна, сякаш не бе искал да я поглежда. Небето изсветляваше много бързо, залата се изпълваше със светлина. Лицето му изглеждаше изморено, но почти съвършено.

Една целувка, една целомъдрена и тиха целувка, не повече. Само леко стискане на ръцете.

А после тя си отиде - сънлива, потръпваща от болка, доволна, че светлината на деня озарява мекото легло. Сега вече мога да поспя, на дневна светлина, сега мога да поспя, каза си тя. Мушна се под меките завивки, отново до Майкъл.

Трийсет и две

Беше твърде студено, за да излизат, но зимата като че нямаше намерение да пуска Ню Йорк от прегръдката си. А щом малкият човек искаше да се срещнат в «Тратория», така да бъде.

Аш нямаше нищо против да се поразходи. Не искаше да бъде сам в пустите стаи на кулата, а и беше сигурен, че Самюъл вече е тръгнал и няма как да го убеди да се върне.

Обичаше тълпите на Седмо авеню по здрач, обичаше ярките витрини, пълни с разкошен цветен ориенталски порцелан, старинни часовници, бронзови статуи и килими от вълна или коприна - всичките красиви предмети, които се продаваха в тази част на града. Двойки бързаха да вечерят, за да успеят за концерта в Карнеги Хол и да чуят младия цигулар, превърнал се в световна сензация. Опашките пред касите за билети бяха дълги. Модните бутици още не бяха затворили; и въпреки че непрестанно се сипеше на ситни снежинки, снегът не успяваше да покрие асфалта и тротоарите заради безкрайния поток от минувачи.

Всъщност времето бе подходящо за разходка. Не беше подходящо обаче той да забравя, че току-що е прегърнал за последен път своите приятели Майкъл и Роуан.

Разбира се, те не знаеха, че това е част от играта - жест, който изискваха сърцето и гордостта му, но въпреки това все пак не бяха изненадани. Прекараха четири дни заедно и сега той бе също толкова несигурен в обичта им, колкото и в първия момент, когато ги зърна - в Лондон.

Не, не искаше да бъде сам. Единственият проблем беше, че трябваше да се облече така, че да не бъде забелязван и да се предпази от ледения вятър, но не го направи. Хората се взираха във високия мъж с тъмна вълниста коса, който носеше виолетов копринен блейзър в такова време. А шалът му беше жълт.

Колко безразсъдно от негова страна да се облече с тези явно неподходящи за снега дрехи и да хукне по улиците.

Но вече ги беше облякъл, когато Ремик му донесе новината, че Самюъл си е събрал нещата и е заминал. Щял да го чака в «Тратория». Оставял и булдога си, който щял да е неговото куче в Ню Йорк, ако Аш няма нищо против. (Защо Аш би имал нещо против куче, което се лигави и хърка, но пък Ремик и младата Лесли щяха да са онези, които ще понесат това бреме. Сега Лесли беше постоянно присъствие в офисите и личните помещения в кулата.) Самюъл щял да си вземе друго куче в Англия.

В «Тратория» вече бе претъпкано, виждаше се през витрината. По извития бар и около малките масички бе пълно с хора.

Но Самюъл бе там, както бе обещал. Пушеше малка цигара (той също ги убиваше жестоко като Майкъл), пиеше уиски от малка дебела чаша и го гледаше.

Аш почука на прозореца.

Малкият мъж му направи знак да влезе и поклати глава. Беше се издокарал в съвсем нов стил - сако от туид, чисто нова риза и обувки, които лъщяха като огледало. Имаше дори чифт кафяви кожени ръкавици, които лежаха като две призрачни ръце на масата.