Ан Райс - Талтош

Дори докато се молех на Господ да ми помогне, да ми прости прегрешенията, да ме приеме като свой верен служител, аз знаех, че не можем да останем за дълго в Донелайт.

Аз самият не можех да понеса да живея там! Дори докато се молех или пеех химни с монасите, в ушите ми звъняха проклятията на Джанет, виждах окървавените тела на моите хора. Исусе, дай ми вяра, молех се аз, и все пак дълбоко в сърцето си не вярвах, че единственият път към спасението за нас минава през себеотрицанието и целомъдрието. Та нима бе възможно? Нима Бог искаше да изчезнем от лицето на земята?

Това не бе саможертва, това бе крайно себеотрицание. Та заради Христа ние щяхме да изчезнем напълно!

И все пак любовта към Исус гореше в мен. Гореше отчаяно. Аз вярвах силно в Спасителя, така както вярват всички християни. Нощ след нощ имах видения на Граала на Христа, на светия хълм, на който бе разцъфнала тоягата на Йосиф, на кървавата вода, извираща от кладенеца на Граала. Дадох обет да ида на поклонение в Гластънбъри.

Извън долината вече беше плъзнала мълва за Свещената битка в Донелайт, както я нарекоха. Бяха чули за високите целомъдрени свещеници, които притежават странни сили. Монасите бяха писали на други монаси и така разпространяваха историята.

Легендите за талтошите отново оживяха. Останалите от нашия вид, които още живееха в изолирани общности, представяйки се за пикти, бяха изоставили домовете си, защото езическите им съседи ги тормозеха и заплашваха, а християните ги призоваваха да се откажат от порочния живот и да станат «свети отци».

Скоро започнаха да откриват и дивите талтоши в горите; понесоха се слухове за магически раждания в този или онзи град, а вещиците дебнеха за талтоши, като твърдяха, че могат да ги разпознават и да отнемат силите им.

Други талтоши, богато облечени и въоръжени до зъби, идваха на групи в долината и ме проклинаха за стореното.

Техните красиви и строго пазени жени непрестанно говореха за проклятието на Джанет. Явно бяха чули за него от талтошите, избягали от Донелайт. Настояваха да го повторя дума по дума и да изслушам присъдата им.

Отказах. Не им казах нищо.

Тогава, за мой най-голям ужас, тези талтоши повториха проклятието вместо мен, защото вече го знаеха:

- Проклет да си, Ашлар, проклет да си за вечни времена. Нека смъртта вечно да бяга от теб, нека бродиш сам, без любима, без деца. Нашият народ загина, нека нашето чудесно възраждане да е единствената ти мечта в дългата самота… Нека светът се срути пред очите ти, преди да дойде краят на твоите страдания.

Повтаряха го непрестанно като любимо стихотворение и плюеха в краката ми.

- Ашлар, как можа да забравиш изгубената земя? - попита ме една от жените. - Как можа да забравиш кръга в Солсбъри?

Тези неколцина смелчаци бродеха из руините на старите кули, а човеците в Донелайт ги гледаха с неприязън и страх и въздишаха с облекчение, когато накрая напускаха долината.

През следващите месеци при нас дойдоха и талтоши, които се бяха покръстили и искаха да станат свещеници. Ние ги приехме на драго сърце.

Спокойните времена за моя народ бяха свършили в цяла Северна Британия.

Племето на пиктите изчезваше бързо от лицето на земята. Онези, които знаеха огамското писмо, ми изпращаха ужасни проклятия или пък трескаво дълбаеха по стени и камъни символите на новата вяра.

Един разкрит талтош можеше да се спаси единствено като стане свещеник или монах - трансформация, която не само успокояваше населението, но дори го екзалтираше. Всяко село искаше талтош за свещеник; християни от всички племена молеха обрекъл се на безбрачие талтош да отслужи за тях специална меса. Но всеки талтош, който не искаше да играе тази игра, който не се отказваше от езическите си привички, който не се уповаваше на защитата на Господ, се бе превърнал в безпомощна плячка за всички.

А междувременно ние петимата и четирима новодошли приехме светите обети при една величествена церемония. Две жени от нашите, които бяха дошли в долината, станаха монахини и се посветиха на грижи за слабите и болните. Аз бях ръкоположен за игумен на монасите от Донелайт, с пълна власт над долината и дори над близките до нея общности.

Славата ни растеше.

Имаше времена, в които дори се барикадирахме в нашия нов манастир, за да се скрием от поклонниците, дошли да видят «що за чудо е талтошът» и да ни докоснат. Тръгна мълва, че можем да «изцеляваме» и да правим чудеса.

Ден след ден хората от моето паство настояваха да ида до свещения извор и да благословя поклонниците, дошли да отпият от свещената вода.