Ан Райс - Талтош

- О, да, сър, определено. Мориган Мейфеър! - каза тя и разпери ръце като мажоретка.

Появи се мъждукане, после слаб звук и лампите светнаха, а компютърът в стаята зад тях започна да стърже тихичко и да вие при стартиране.

- Оп, ето го! - каза тя, а червената и? коса отново се разлюля. - Хайде отново на линия с «Мейфеър и Мейфеър», докато Майката Природа не реши пак да ни усмири, без значение колко оборудвани, конфигурирани, програмирани и инсталирани сме. С други думи, докато не удари нова мълния!

Тя се втурна към стола пред бюрото, зае мястото си пред монитора и пак започна да пише, сякаш напълно забравила за присъствието на лекаря.

От горния етаж се чу гласът на бабата:

- Мери Джейн, хайде, бебето е гладно!

Мери Джейн веднага дръпна доктора за ръкава.

- Не, чакай малко - рече той. Но удивителната млада жена вече бе забравила за присъствието му и той осъзна това, както осъзнаваше и факта, че е чисто гола под ризата. Светлината на настолната лампа озаряваше гърдите и?, плоския корем и голите бедра. Като че нямаше дори гащички. Краката и? бяха изумителни, а ходилата - огромни. Дали бе безопасно да пишеш на компютър в гръмотевична буря, докато си стъпил бос на пода? Червената и? коса бе покрила облегалката на стола.

Бабата пак извика отгоре:

- Мери Джейн, трябва да върнеш това бебе до пет часа!

- Тръгвам, тръгвам! Хайде, доктор Джак!

- Довиждане, доктор Джак! - извика върлинестата красавица и му помаха с изумително дългата си дясна ръка, без дори да откъсва очи от компютъра.

Мери Джейн се втурна покрай него и бързо скочи в лодката.

- Идвате ли, или не? - сопна му се тя. - Аз потеглям, имам работа за вършене. Какво, да не искате да останете?

- Значи трябва да върнеш бебето до пет часа? - попита той, след като се окопити и се сети какво бе извикала старицата. - Нали няма да изведеш бебето навън точно сега, за да го кръстите?

- Побързай, Мери Джейн!

- Вдигаме котва! - вресна Мери Джейн и оттласна пръта от стълбите.

- Чакай малко!

Той скочи и пльосна в пълната с вода лодка, която се удари първо в балюстрадата на стълбището, а после и в стената.

- Добре де, добре. Само забави малко. Ще бъдеш ли така любезна да ме отведеш до пристана, без да се удавя в блатото?

Пак се чу тананикането.

Дъждът бе намалял малко, слава богу. Дори на места тежките сиви облаци се разкъсваха и пропускаха слънчева светлина, която озаряваше капките!

- Хайде, докторе, вземете това - каза Мери Джейн, щом той се качи в колата. Подаде му дебел пакет, пълен с банкноти, и когато той ги прегледа набързо, се оказа, че са все нови двайсетачки. На око бяха към хиляда долара. Тя затръшна вратата и хукна да заобиколи колата.

- Мери Джейн, това се твърде много пари - каза той, но вече си представяше нова косачка, електрическа градинарска ножица и цветен телевизор «Сони». А и нищо не го задължаваше да декларира тези пари.

- О, я стига, твои са! - каза тя. - Дойде тук в такова време, спечели си ги. - Полата и? отново се вдигна нагоре по бедрата, но тя не можеше да се сравнява с онази невероятна красавица в къщата. Какво ли ще е да може да докосне това същество поне за пет минути - това младо, крехко и красиво създание с невъобразимо дълги крака? О, престани, стари глупако, ще си докараш сърдечен удар.

Мери Джейн запали колата и потегли рязко на заден ход. Колелата изсвистяха по покрития с мокри черупки път. Направиха опасен обратен завой и поеха по познатото, осеяно с дупки шосе.

Лекарят се обърна и погледна към къщата - грамада от гниещ гипс и дърво, надвиснала над кипарисите, с полепнала по наполовина потъналите прозорци тиня. Господи! Изпитваше задоволство, че се маха оттук.

Какво щеше да каже на своята малка женичка Айлийн, когато се прибере и тя го попита: «Е, какво видя във Фонтевро, Джак?». Не и за трите най-красиви млади жени, които някога бе виждал събрани под един покрив, това бе сигурно. Нямаше да каже и за пачката нови двайсетачки в джоба си.

Двайсет и осем

И така, ние си изградихме човешка идентичност. Превърнахме се в древно племе, наречено пикти19. Обяснявахме високия си ръст с това, че идваме от северните страни, където хората растат високи, и искахме да живеем в мир и в разбирателство със съседите си.

Разбира се, наложи се да постигнем всичко това постепенно. Първо тръгна мълвата. В началото имаше един подготвителен период, през който не допускахме чужденци в долината; после разрешавахме на случайни пътници да преминат и от тях получавахме ценно знание. След това излязохме от долината и обявихме, че сме пикти, като предложихме просветеното си приятелство на всички, които срещахме.