Ан Райс - Талтош

- Добре ли си, скъпа? - попита той.

- Да, докторе - отвърна тя с ясен и чист глас. - Ще попълните ли документите, моля ви?

- Добре знаеш, че трябва да…

- Докторе, бебето се роди - прекъсна го тя. Вече бе съвсем будна. - Аз спрях да кървя. Няма да ходя никъде. Всъщност съм доста по-добре, отколкото очаквах.

Плътта под ноктите и? беше розова. Пулсът и? - нормален. Гърдите и? бяха огромни. До леглото стоеше голяма бутилка с мляко, вече преполовена. Е, това бе добре за нея.

«Интелигентно, уверено в себе си момиче от добро семейство, не е селянка», помисли си той.

- А сега ни оставете сами - каза лекарят на Мери Джейн и старицата, които се бяха надвесили зад него като два огромни ангела. Бебето проплакваше вяло, сякаш току-що бе установило отново, че е живо, и това не му се нравеше особено. - Отдръпнете се, за да мога да прегледам това дете и да се уверя, че не кърви.

- Докторе, аз се погрижих за нея - каза тихо старицата. - Нима мислите, че щях да я оставя да лежи тук, ако имаше кръвоизлив? - Но все пак се отдалечи, като люлееше твърде енергично бебето в прегръдките си.

Лекарят си помисли, че малката майка ще се ядоса от това, но тя не реагира.

Той реши, че ако иска да се увери дали всичко е наред, ще трябва да вземе газената лампа. Да, прегледът едва ли щеше да е особено цялостен.

Тя седна и се облегна на възглавниците - червената и? коса бе сплъстена и разрошена около бялото и? лице. Остави го сам да отметне завивките. Наистина всичко беше чисто. Момичето бе в безупречен вид, сякаш е било изкъпано във вана, ако подобно нещо беше възможно. Бяха сложили и бели кърпи под нея. Нямаше почти никакво кървене. Но тя наистина бе родила. Беше много разранена. На бялата и? риза обаче нямаше нито петънце.

Защо, за бога, не бяха изкъпали и малкото? Три жени! Нима никоя не се бе сетила да смени одеялата на новороденото?

- Легни си, скъпа - каза той на майката. - Бебето не те е разкъсало, но от друга страна, това щеше много да облекчи раждането. Не мислиш ли, че следващия път ще е по-добре да идеш в болница?

- Разбира се. Защо не - каза тя със сънен глас, после леко се засмя. - Ще се оправя. - Да, беше се превърнала в жена. Вече никога няма да бъде дете, помисли си той, въпреки че е толкова дребничка. Как ли щеше да гръмне тази история в града, макар че той не възнамеряваше да казва и думичка на Айлийн.

- Нали ви казах, че е добре? - обади се старицата, като отметна мрежите. Бебето плачеше тихо в ръцете и?. Майката дори не го погледна.

«Вероятно в момента не иска да го вижда, помисли си лекарят. Ще трябва да си почине малко.»

- Добре, добре - каза той и я зави отново. - Но ако започне да кърви или вдигне температура, ще я докарате с онази лимузина право в болницата!

- Разбира се, докторе, благодаря ви, че дойдохте - отвърна Мери Джейн. После го хвана за ръката и го изведе от нишата, далече от леглото.

- Донесох една маса, за да можете да пишете на нея - каза тя. Посочи малко самоделно писалище, сковано от две борови дъски върху стари дървени каси от кока-кола. Такива каси не се произвеждаха от години, навремето ги използваха за малките бутилки от пет цента. Мери Джейн можеше да ги продаде на някой колекционер на битака. Тук имаше доста неща за продан. Той вдигна очи към старата газена лампа на стената. Едва успя да се превие достатъчно, за да пише, но нямаше смисъл да се оплаква. Извади писалката си. Мери Джейн се пресегна и наклони една гола електрическа крушка към него.

От долния етаж отново се чу странното тананикане.

- Какво е това? - попита той. - Така, да видим сега, как се казва майката?

- Мона Мейфеър.

- Бащата?

- Майкъл Къри.

- Законно женени?

- Не. Пропуснете тая графа, ако обичате?

Той поклати глава.

- Родено снощи, така ли?

- Точно в два и десет. Изродено от Доли Джейн Мейфеър и Мери Джейн Мейфеър. Фонтевро. Знаете ли как се пише?

Той кимна.

- Името на бебето?

- Мориган Мейфеър.

- Мориган ли? Никога не съм чувал подобно име. Да не е на някоя светица?

- Издиктувай го по букви, Мери Джейн - обади се майката от нишата.

- Няма нужда, скъпа - отвърна лекарят и дори прочете името по букви, за да е спокойна.

- Е, аз не го претеглих…

- Три килограма и половина - каза бабата, която разнасяше бебето напред-назад и го потупваше леко по гръбчето. - Претеглих го на кухненския кантар. Ръст - нормален!

Лекарят отново поклати глава. Попълни бързо останалите графи и после преписа всичко на другата бланка. Какъв смисъл имаше да им казва каквото и да било?