Ан Райс - Талтош

- Юри, Мона си има други проблеми сега. Това вероятно е най-доброто, което си могъл да сториш. Ние забравихме, че тя е само на тринайсет. Всички го забравят, включително и тя самата. Но ти си постъпил правилно. А и тя може да се свърже с теб, ако поиска, нали?

- Да, аз съм тук. Вече съм на сигурно място, у дома.

- А Теса?

- Отведоха я оттам, Майкъл. Такава е Таламаска. Сигурен съм какво е станало с нея. Сега е обградена от много мили хора, които я отведоха някъде, вероятно в Амстердам. Целунах я на сбогуване. Споменаха, че ще я заведат на красиво място, за да си почине. Там ще запишат всичките и? спомени. Изглежда, никой не е в състояние да определи възрастта и? и никой не знае дали това, което Аш каза, е вярно - че тя скоро ще умре.

- Но тя е щастлива и Таламаска се грижи за нея, нали?

- Да, напълно. Разбира се, ако пожелае, винаги може да си тръгне. Ние не задържаме никого. Но не мисля, че има такива намерения. Струва ми се, че от години - колко точно, никой не знае - просто преминава от един защитник към друг. Не тъгува много за Стюарт, между другото. Каза, че не обича да мисли за неприятни неща.

Майкъл се засмя.

- Разбира се. Виж, Юри, трябва да се връщам. Ще вечеряме заедно и Аш ще продължи историята си. Тук е много красиво. Вали сняг, студено е, но е красиво. Като че всичко около Аш отразява неговата индивидуалност. Всъщност винаги е така. Къщите, които избираме, са отражение на нашия вътрешен свят. Това място е пълно с мрамор, картини и с… неговите любими неща. Не мисля, че е редно да говоря много за това. Той държи на своето уединение и иска да бъде оставен на мира, след като си тръгнем.

- Знам и разбирам. Майкъл, когато видиш Мона, моля те, кажи и?, че… кажи и?, че аз…

- Тя ще разбере, Юри. Мона си има други грижи. Това е вълнуващо време за нея. Семейството иска тя да напусне «Светото сърце» и да се обучава при частни учители. Коефициентът и? на интелигентност е извън всякакви норми, както сама винаги е твърдяла. А и тя е наследница на завещанието. Мисля, че през следващите няколко години Мона ще прекарва много време с мен и Роуан, ще се учи, ще пътува, ще получи идеалното обучение за една дама, на която… на която се възлагат големи надежди. Но сега трябва да вървя. Ще ти се обадя пак от Ню Орлиънс.

- Моля те, не забравяй. Обичам ви и двамата… и тримата. Ще предадеш ли това на Аш и Роуан?

- Да. Между другото, какво стана с помощниците на Гордън?

- Всичко свърши. Няма ги вече и няма да могат да навредят на ордена отново. Ще се чуем скоро, Майкъл.

- Дочуване, Юри.

Двайсет и седем

Всички казваха, че Мейфеър от Фонтевро са луди. «Затова те винаги се обръщат към вас, доктор Джак.» В града се говореше, че всички до един са откачени, дори богатите им роднини в Ню Орлиънс. Но точно сега ли трябваше да се убеди в това лично - в този мрачен като нощ следобед, когато половината улици в града бяха наводнени?

И как можаха да донесат това новородено в бурята?! Беше увито в смрадливи малки одеялца и настанено в пластмасова хладилна чанта, за бога! А Мери Джейн Мейфеър очакваше от него да издаде свидетелство за раждане направо тук, в кабинета си.

Той настоя да види майката!

Разбира се, ако знаеше, че тя ще кара така бясно лимузината, и то по някакъв покрит с миди път в разгара на бурята, и че той ще трябва да стиска бебето в прегръдките си, сигурно щеше да настоява да я последва с пикапа си.

Когато му посочи лимузината, той си помисли, че има шофьор. Колата бе съвсем нова, двайсет и пет стъпки дълга, с люк на тавана и тъмни стъкла. С компактдиск и дори с проклет телефон. Малолетната амазонка зад волана бе издокарана с мръсна дантелена бяла рокля, а голите и? крака и сандалите и? бяха целите в кал.

- И искаш да ме убедиш - изкрещя той, за да надвика бурята, - че не си могла да откараш майката в болница с тази огромна кола?

Бебето изглеждаше добре, слава богу. Беше малко недоносено и недохранено, разбира се. Но иначе си беше добре. В момента спеше, увито в мръсните одеяла в дълбоката хладилна чанта, която лекарят крепеше на коленете си. Боже, та тези одеяла всъщност миришеха на уиски.

- Господи, Мери Джейн, намали малко! - извика той накрая.

Клоните на дърветата деряха покрива на колата. Докторът потрепваше, когато купчини мокри листа се удряха в предното стъкло. Едва издържаше, та тя караше като обезумяла!

- Ще събудиш бебето.

- Бебето е добре, докторе - каза Мери Джейн и остави полата си да се набере по бедрата и? чак до гащичките. Да, забележителна млада жена. В началото бе напълно сигурен, че това бебе е нейно и тя се кани да му разкаже някаква безумна история как го е намерила изоставено на прага. Но не, майката била в блатата. Господи боже! Трябва да впише това в мемоарите си.