Ан Райс - Талтош

А за това Изкуство на езика, както го наричахме, не бяхме и помисляли, преди да се появят човеците. То се заключаваше в умението да разговаряш и да убеждаваш другия.

Тогава ние разговаряхме помежду си много, много по-бързо от хората. Но невинаги. За хората нашата реч звучеше като свирукане или жужене. Ние обаче можехме да говорим и в човешки ритъм и се бяхме научили да разговаряме с хората на тяхното ниво, да ги объркваме и да ги оплитаме с логични разсъждения, да ги изумяваме и да им влияем.

Е, все пак това Изкуство на езика не успя да ни спаси от изчезване.

Но то можеше да спаси някой талтош, попаднал на хора в гората. Или пък пленник на малко човешко селище, което не е свързано с войнствените хора, завладели земята.

Всички, които напускаха долината, трябваше да владеят Изкуството на езика, да могат да говорят бавно с хората на тяхното ниво и да умеят да ги убеждават.

Неизбежно някои от напусналите решаваха да се заселят извън долината.

Те строяха своите кръгли каменни кули в нашия стил - от камък и без хоросан - и живееха в пустошта или пък в изолирани местности.

Това бе нещо като кланово разделение, което се развиваше самостоятелно.

Неизбежно обаче тези талтоши разкриваха природата си пред хората или пък хората се опитваха да се сражават с тях. Някой разбираше за магическо рождение на талтош и мълвата за нас отново тръгваше, мълвата за долината се възраждаше сред враждебно настроените човеци.

Аз самият винаги съм бил изобретателен и далновиден и отказвах да се предам. Не се предадох дори когато изгубената земя бе разрушена, макар да знаех, че каузата ни е обречена. Ние наистина можехме да защитаваме долината от спорадични набези, но всъщност бяхме в капан!

Така въпросът за онези от нас, които искаха да минат за хора и живееха сред тях, като претендираха, че принадлежат към някое древно племе или клан, ме въодушеви. Накара ме да се замисля… Ами ако всички сторехме нещо подобно? Ами ако вместо да се опитваме да отблъснем човеците, ги допуснем малко по малко в долината, накараме ги да повярват, че ние също сме хора, заживеем сред тях и запазим в тайна рождествените ритуали?

Междувременно огромните промени във външния свят вече бяха започнали да ни вълнуват силно. Изгаряхме от желание да разговаряме с пътниците, да се учим.

И така, накрая се решихме на една опасна хитрост…

Двайсет и шест

- Юри Стефано на телефона. Какво обичате?

- Какво обичам ли? Господи, радвам се да те чуя - каза Майкъл. - Разделени сме едва от четирийсет и осем часа, но Атлантикът е между нас!

- Майкъл! Слава богу, че се обади. Не знаех къде да те търся. Още сте с Аш, нали?

- Да, и мисля, че ще останем с него още два дни. Ще ти разкажа всичко, но как са нещата при теб?

- Свърши се, Майкъл. Свърши се. Лошите вече ги няма и Таламаска отново си е същата. Тази сутрин получих първия факс от Старшите. Предприемат сериозни мерки, за да предотвратят подобни прихващания. Аз се захванах с работа, пиша докладите си. Новият генерален директор препоръча да си почивам, но е невъзможно.

- Но ти наистина трябва да си починеш известно време, Юри. Знаеш го. Всички трябва да си починем.

- Поспах четири часа. После се събудих и мислих за случилото се. Писах може би четири-пет часа и пак заспах. Когато стане време за ядене, идват да ме вземат. Карат ме да слизам долу. Приятно е. Приятно е да съм отново сред тях. Но какво става с теб, Майкъл?

- Направо обикнах този човек. Обикнах Аш така, както обичах Аарън. Той ни говори с часове. Разбира се, това, което ни разказа, не е тайна, но не ни позволи да запишем нищо. Казва, че ще трябва да се задоволим с онова, което успеем да запомним. Юри, не мисля, че той някога ще нарани нас или някой, свързан с нас. Сигурен съм в това. Просто му имам доверие. И ако някога по някаква причина все пак нарани някого от нас, значи така е било писано.

- Разбирам. А как е Роуан?

- Мисля, че и тя го обикна. Даже съм сигурен. Но до каква степен и по какъв начин, си е нейна работа. Никога не съм сигурен, когато става въпрос за нея. Ще останем тук още два дни, може би повече, после ще се върнем на юг. Малко се притесняваме за Мона.

- Защо?

- Нищо страшно. Просто е избягала заедно с братовчедка си Мери Джейн Мейфеър - една млада жена, с която не си имал удоволствието да се запознаеш. Просто са твърде млади да се мотаят сами без надзор.

- Майкъл, аз написах писмо на Мона. Трябваше да го направя. Нали знаеш, че преди да напусна Ню Орлиънс, аз и? обещах сърцето си. Но тя е твърде млада за подобна обвързаност и сега, когато съм вече у дома, в ордена, осъзнавам по-добре от всякога, че съм неподходящ за нея. Изпратих писмото на Амелия стрийт, но се страхувам, че Мона ще ми е доста сърдита. Поне за известно време.