Ан Райс - Талтош

- Почти стигнахме - извика Мери Джейн, като едва не смаза няколко бамбукови дръвчета вляво на пътя. - Ще занесете бебето в лодката, нали, докторе?

- Лодка ли, каква лодка?! - изкрещя той. Но добре знаеше за каква лодка става въпрос. Беше чувал много за онази стара къща. Хората даже казваха, че трябва да иде до пристана на Фонтевро, за да я види. Не беше за вярване, че още се крепи, като се имаше предвид колко бе потънало западното и? крило. Защо тия хора настояваха да живеят там! Та Мери Джейн Мейфеър буквално бе изпразнила местния «Уол-Март» през последните шест месеца, за да обзаведе онази съборетина. Всички разбраха за това, щом видяха момичето да идва в града, издокарано с бели шорти и тениска.

Е, хубава беше, трябва да и? признае, дори с тази каубойска шапка. Имаше най-стегнатите и щръкнали гърди, които бе виждал, а устата и? бе розова като дъвка.

- Не сте давали на това бебе уиски, за да не плаче, нали? - попита той. Пеленачето току-що бе захъркало, а от малката му розова устичка се изду огромен балон от слюнка. Горкото дете, как ще расте на такова място? Мери Джейн дори не му позволи да прегледа бебето, баба и? се била погрижила! Баба и?, моля ви се!

Лимузината внезапно спря. Дъждът отслабваше. Лекарят едва различаваше силуета на къщата в далечината и огромните листа на зелените палми. Но, за бога, там светеха електрически крушки. Кой би предположил, че на подобно място може да има електричество?

- Аз ще дойда при вас с чадър - каза тя и затръшна вратата след себе си, преди той да успее да и? каже, че трябва да изчакат дъждът да спре. Тя отвори неговата врата и не му остави друг избор, освен да излезе с хладилната чанта.

- Ето, сложете върху него кърпата, иначе ще се намокри - каза Мери Джейн. - А сега тичайте към лодката.

- Няма да тичам, ще ходя, благодаря - сопна и? се той. - Стига да сте така любезна да ми показвате пътя, госпожице Мейфеър!

- Гледайте да не го изтървете!

- Моля! Израждал съм бебета в Пикаюн, Мисисипи, цели трийсет и осем години, преди да дойда в тази забравена от Бога земя.

И защо ли дойдох, запита се той за хиляден път, особено когато неговата малка женичка, Айлийн, родена и израснала в Наполеонвил, не беше наоколо, за да му го напомня.

Господи боже, та това бе огромна алуминиева баржа, и то без мотор! Ето и къщата с цвят на плавей. Лилавата глициния бе погълнала изцяло капителите на колоните на горния етаж и вече пълзеше към балюстрадите. Добре поне, че дърветата бяха така гъсти, че за миг му предложиха убежище от дъжда. Тунелът от зеленина продължаваше чак до наклонената предна веранда. На горния етаж светеше, какво облекчение. Ако трябваше да осветява пътя си с газена лампа, сигурно щеше да полудее. Може би вече полудяваше, щом прекосяваше тази блатиста локва заедно с откачената млада жена и смяташе да влезе в къща, която може да потъне всеки момент.

- Знаеш ли какво ще се случи? - беше му казала Айлийн. - Някоя сутрин ще идем там и ще видим, че няма никаква къща. Всичко ще е потънало в блатото, помни ми думите. Грехота е да живеят там.

Понесъл хладилната чанта и миниатюрния и? обитател с една ръка, лекарят успя някак да влезе в плитката лодка. С ужас установи, че тя е пълна с около два инча вода.

- Това нещо ще потъне, трябва да изхвърлиш водата. - Обувките му подгизнаха на мига. Защо се бе съгласил да дойде тук? А Айлийн сигурно щеше да иска да узнае всичко, до най-малките подробности.

- Няма да потъне, това е просто дъжд - каза Мери Джейн Мейфеър, като натисна дългото гребло. - А сега се дръжте, ако обичате, и гледайте бебето да не се измокри.

Това момиче си играеше с търпението му. Там, откъдето идваше, никой не говореше така на лекарите! Бебето си беше добре под кърпите.

И така, те се плъзнаха право към предната веранда на онази развалина и даже минаха през портата.

- Боже, тук е като в пещера! - обяви той. - Как е възможно жена да роди на такова място? Виж там, моля ти се. На последната лавица на библиотеката има книги - точно над водата.

- Е, когато водата е придошла, тук е нямало никого - каза Мери Джейн, като се изпъна назад, за да издърпа греблото. Чуваше се как то се удря в дъските по пода отдолу. - Предполагам, че доста неща още си плуват из салона. Пък и Мона Мейфеър не роди тук, а на горния етаж. Жените никога не раждат в салона, дори да не е бил наводнен.

Лодката се удари в стъпалата и лекарят се люшна така силно наляво, че трябваше да се хване за влажния парапет. Скочи бързо от лодката и тропна по стъпалата и с двата си крака, за да се увери, че няма да потънат под него.