Ан Райс - Талтош

След време, въпреки легендите за талтоши, които още се разказваха навсякъде и се възраждаха всеки път, щом някой нещастен талтош биваше заловен от човеците, ние все пак успяхме да осъществим своята хитрост. Нашата сигурност се гарантираше не от крепости и бойници, а от бавната ни интеграция сред човешките същества.

Ние бяхме гордият и изолиран клан от Донелайт, но всички бяха добре дошли в нашите кули. Не говорехме много за своите богове. Не поощрявахме въпроси за личния ни живот или за децата ни.

Живеехме като благородници; подчинявахме се на кодекс на честта и се гордеехме с нашата родина.

Всичко проработи доста добре. Щом отворихме долината за чужденци, до нас достигна много ново знание. Бързо се научихме да шием и тъчем. Тъкането се превърна в истинска мания за и без това склонните към обсебване талтоши. Всички можеха да го правят - и мъже, и жени. Понякога тъчахме с дни и нощи. Не можехме да спрем.

Единственият лек за това бе да се обърнем към някой друг занаят и да се усъвършенстваме в него. Научихме се да обработваме метал и макар че никога не направихме нещо друго, освен няколко монети и върхове на стрели, известно време бяхме полудели и по това.

Научихме се и да пишем. По бреговете на Британия акостираха пътешественици, които не приличаха на недодяланите войни, които разрушиха нашия свят в равнината. Тези хора пишеха върху камък, на плочки и дори на овча кожа, специално обработена от тях, за да се превърне в красив и приятен на допир пергамент.

Писмото по тези камъни, плочи и пергаментови свитъци бе гръцко и латинско! Ние научихме тези езици от нашите слуги, щом осъзнахме за първи път чудната връзка между символ и дума. А по-късно получавахме знания и от пътуващите учени, които се отбиваха в нашата долина.

Всъщност и това се превърна в мания за мнозина от нас, включително и за мен. Ние четяхме и пишехме постоянно, правехме преводи на собствения си език, който е много по-стар от всеки език в Британия. Създадохме свое писмо, наречено огам20, което се превърна в свещено за нас. Можете да го видите по много каменни плочи в Северна Шотландия, само че днес никой не е в състояние да го разчете.

Нашата култура, името, което приехме, изкуството и писмеността ни и до днес са пълна мистерия. Скоро ще разберете причината за това, за изчезването на културата на пиктите.

Сам често се чудя къде изчезнаха всички онези речници, които така старателно попълвах, по които работех с месеци без почивка, освен когато почти припаднал от умора, заспивах за няколко часа или пък отивах да хапна.

Те бяха скрити в подземните къщи, които строихме из цялата долина, нашите скривалища, в случай че хората ни нападнат отново. Там скрихме и много ръкописи на гръцки и латински, които разучавах в началото.

Друг голям капан за нас, който лесно ни завладя, бе математиката. Някои от книгите, които ни попадаха, бяха посветени на теореми по геометрия, които ставаха повод за дълги обсъждания, при които ние разпалено рисувахме триъгълници в пръстта.

С две думи, това бе много вълнуващо време за нас. Нашата хитрост ни даде възможност за ново развитие. И макар че през цялото време наблюдавахме нашите млади и ги учехме, че не бива да се доверяват на новодошлите и да се влюбват в човешките мъже и жени, ние все пак узнахме много за римляните, които бяха нахлули в Британия, и осъзнахме, че те са наказали келтските варвари, от които толкова бяхме пострадали самите ние.

Всъщност тези римляни не вярваха на местните суеверни приказки за талтоши. Те говореха за един огромен цивилизован свят, пълен с велики градове.

Ние обаче се страхувахме от римляните. Те строяха великолепни сгради, каквито никога не бяхме виждали, но бяха далече по-умели във военното дело от останалите. До нас достигаха вести за много техни победи. Всъщност те бяха усъвършенствали изкуството на войната и я превърнаха в още по-унищожителна. Затова ние си стояхме в нашата долина. Нямахме желание да ги срещаме на бойното поле.

Все повече търговци носеха римски книги и пергаментови свитъци и аз жадно четях техните философи, драматурзи, поети, сатирици и оратори.

Разбира се, никой от нас не бе в състояние да схване напълно истинското качество на живота им, неговата атмосфера, ако трябва да употребя съвременната дума. Не разбирахме в цялост тяхната национална душевност и характер. Но се учехме. Вече знаехме, че не всички човеци са варвари. Всъщност точно така римляните наричаха племената, които бяха наводнили Британия от всички страни и които те бяха дошли да подчинят на своята могъща империя.