Ан Райс - Талтош

Римляните, между другото, така и не достигнаха нашата долина, макар че цели двеста години провеждаха военни кампании в Британия. Римлянинът Тацит описва ранния поход на Агрикола, при който той достига Шотландия. През следващия век бе построена стената на Антоний - истинско чудо в очите на варварите, които се опитваха да устоят на Рим. А близо до нея, по протежение на четирийсет и пет мили, минаваше Военният път - огромен път, по който преминаваха не само римски войници, но и търговци, които пренасяха по море всякакви стоки и изумителни творения на други цивилизации.

Накрая самият римски император Септимий Север дойде в Британия, за да подчини скотите, но така и не достигна до нашите крепости.

Римляните останаха дълги години в Британия и се превърнаха в източник за всякакви блага за нашата малка нация.

По времето, когато те се изтеглиха от тези земи и отново ги оставиха във властта на варварите, ние вече не бяхме никому неизвестен народ. Стотици човеци се бяха заселили в нашата долина и ни плащаха васален данък; строяха своите по-малки кули около нашите и ни смятаха за велик, мистериозен, но все пак човешки господарски клан. Невинаги бе лесно да се поддържа това прикритие. Но пък начинът на живот тогава пасваше най-добре на нашата хитрост. И други кланове бяха изградили свои отдалечени крепости. Британия не бе земя на градове, а на малки феодални владения. И въпреки че ръстът ни и нежеланието ни да се женим извън рода бяха странни в очите на човеците, във всяко друго отношение нашият живот не изглеждаше необичаен. Разбира се, разковничето бе никога, никога да не позволяваме на чужденци да видят рождествените ни ритуали. И именно в това малките хора, които от време на време се нуждаеха от подкрепата ни, се превърнаха в наши стражи.

Когато решавахме да създадем кръг сред камъните, на всички по-незначителни кланове в Донелайт беше съобщавано, че семейните ни ритуали могат да се провеждат единствено в пълна тайна и в присъствието на нашите жреци.

С времето станахме по-дръзки и позволихме и на други да участват в ритуала, но единствено в най-външните кръгове. Оттам не можеха да видят какво правят свещениците в центъра на сборището. Никога не видяха самия акт на раждането. Представяха си ритуала като посветен на небето и слънцето, на вятъра, луната и звездите и затова ни нарекоха род на магьосници.

Разбира се, всичко зависеше от мирното съжителство на населяващите долината и хармонията се запази в течение на векове.

С две думи, сред хората ние минавахме за човеци. Другите талтоши също възприеха нашето прикритие, започнаха да се наричат пикти, научиха нашето писмо и следваха стила ни при строежа и декорацията на своите укрепления. Всички талтоши, които искаха да оцелеят, живееха по нашия начин и заблуждаваха човеците.

Единствено дивите талтоши продължиха да обитават горите и излагаха всички ни на опасност. Но дори те научиха огамската писменост и много от символите ни.

Например, ако самотен талтош живееше в гората, той издълбаваше символ на някое дърво, за да извести други талтоши за съществуването си. А тези символи нямаха никакво значение за човешките същества. Ако някой талтош видеше друг в хан, той можеше да се приближи и да му предложи дар, който всъщност представляваше някаква брошка с нашите емблеми.

Добър пример за това е една бронзова брошка с човешко лице, открита векове по-късно от съвременните хора в Съдърланд. Онези, които пишат за нея, така и не проумяват, че това е изображение на млад талтош, който излиза от утроба - главата му е огромна, ръцете му са малки и свити, но готови да се разперят и издължат. Приличат на крила на излязла от какавидата пеперуда.

Символи се дълбаеха и по скалите, близо до входовете на пещерите или на самите свещени камъни. Те изобразяваха чудати животни от нашата изгубена земя, от нашия тропически рай на изобилието. Други имаха тясно индивидуално значение. Рисунките, които ни изобразяваха като свирепи воини, бяха измамни и всъщност целяха да покажат мирните ни срещи с хората, или поне ние така си мислехме.

Всичко това бе наречено изкуство на пиктите и нашето племе се превърна в най-голямата мистерия на Британия.

Какъв бе най-силният ни страх, най-голямата заплаха за нас? Мина достатъчно време, за да престанем да се страхуваме от човешките същества, които всъщност не знаеха нищо за нас. Но малките хора знаеха, а те жадуваха да се кръстосат с нашия вид и въпреки че имаха нужда от закрилата ни, все още ни създаваха неприятности.