Ан Райс - Талтош

Истинската заплаха за нашето мирно съществуване обаче бяха вещиците. Това бяха малцината сред човеците, които можеха да усетят миризмата ни и дори, кой знае защо, бяха способни да се чифтосват с нас или пък самите те бяха наследници на хора, чифтосали се с талтоши. Вещиците - които всъщност бяха голяма рядкост и предаваха дарбата си от майка на дъщеря, от баща на син - пазеха легенди за нашия вид и вярваха, че ако успеят да се съвкупят с някой от нас, ще родят красиви гиганти, които никога няма да умрат. Около тази идея се намножиха и други откачени вярвания - че ако пият кръв на талтош, самите те ще станат безсмъртни, а ако убият талтош с точно определено заклинание, могат да отнемат мощта му.

Най-ужасният аспект на всичко това и всъщност единственото зрънце истина бе, че вещиците често разпознаваха от пръв поглед, че не сме хора.

Ние се опитвахме да ги държим далече от долината. Когато пътувахме извън нея, правехме всичко възможно да избягваме селищата, в които имаше вещици, както и магьосниците, които живееха в горите. Те, разбира се, също имаха причини да се страхуват от нас, защото и ние ги разпознавахме веднага и тъй като бяхме много умни и богати, можехме да им създадем хиляди неприятности.

И все пак бе изключително опасно да сме в близост до вещица. А още по-опасно ставаше, когато се появеше някоя достатъчно умна и амбициозна вещица, решена да открие истински талтош в планините на Шотландия, сред клановете на високите племена.

От време на време се изправяхме пред най-страховитото предизвикателство - мощно заклинание, което можеше да примами талтоши извън убежищата им, да ги плени чрез магия или музика и да ги подчини на желанията на вещицата.

Понякога се говореше за талтоши, за създания, родени от смешения на двата вида, за вещици, за малките хора и техните магии.

И все пак в общи линии ние бяхме в безопасност в нашите крепости.

Долината Донелайт вече беше известна на света и докато другите племена враждуваха помежду си, тя бе оставена на мира. Не защото хората се страхуваха от чудовищата, които я обитаваха, а защото тя бе земя на уважавани благородници.

Това бе велико време на най-прекрасния живот за нас и все пак живот, изграден върху лъжа. Мнозина от младите талтоши не можеха да се примирят с това, напускаха нашия свят и никога не се завръщаха. Понякога талтоши със смесена кръв идваха при нас, без да знаят нито кои са, нито кой ги е създал.

Постепенно след много време се случиха доста нелепи неща. Неколцина от нас дори се ожениха за човешки същества.

Обикновено това се случваше така. Някой от нашите мъже заминаваше на дълго пътуване, срещаше самотна вещица в гората и се влюбваше в нея. Това бе вещица, която можеше да износи неговите деца. Талтошът се влюбваше в нея и тя в него. И ако тя беше някое нещастно бедно създание, се оставяше на неговата милост. Той я водеше в дома си и след време вещицата му раждаше дете, преди да се спомине. Някои от тези хибриди се женеха за други хибриди.

Понякога пък красив женски талтош се влюбваше в човек и се отказваше от всичко заради него. Те живееха с години заедно, преди тя да зачене и да роди хибрид. Това скрепяваше още повече малкото им семейство, защото бащата виждаше приликата между себе си и детето, признаваше го за свое, а то, разбира се, бе талтош.

Ето как във вените на нашия вид започна да се влива все повече човешка кръв. Така и нашата кръв се вля в човешкия клан на Донелайт, който накрая ни надживя.

Нека не говоря за мъката, която често изпитвахме, емоциите, които проявявахме в тайните си ритуали. Нека не се опитвам да опиша дългите разговори и размишленията за смисъла на този свят и защо сме принудени да живеем сред хората. Вие и двамата сега сте изгнаници. Познавате това чувство. А ако Бог е милостив и не сте го познали, то можете да си го представите.

Какво е останало днес от нашата долина?

Къде са безбройните кули, които построихме? Къде са нашите камъни, изпъстрени с чудатите ни знаци и лъкатушни символи? Какво стана с управниците на пиктите от онези времена, талтошите, които се извисяваха така величествено на седлата и изумяваха римляните с изисканите си маниери?

Както знаете, от Донелайт останаха само старомодната странноприемница, разрушеният замък и мащабните разкопки, които малко по малко разкриват огромната катедрала, истории за вещерство, за загадъчни благородници, сполетени от ненавременна смърт, и за странно семейство, което се преселило в Америка и носи в кръвта си зловеща жилка, отговорна за вещерските им дарби и за раждането на чудовищни отрочета. Семейство, сдобило се с всичко това благодарение на Лашър - лукав и отмъстителен дух на създание от нашето племе.