Ан Райс - Талтош

А имаше и още нещо - християните вярваха, че скоро ще настъпи краят на света. И очевидно - разбрах го от дългите си разговори с Ниниан - бяха вярвали в това от самото начало! Именно подготовката за този край на света бе същността на тази религия. Фактът, че светът все още не е свършил, явно не обезкуражаваше никого.

Ниниан говореше пламенно за разрастването на Църквата за около петстотинте години, изминали от времето на Исус. Как Йосиф от Ариматея, най-скъпият приятел на месията, и Мария Магдалена, която измила краката на Христа и ги подсушила със собствените си коси, дошли в Южна Англия и основали църква на един свещен хълм в Съмърсет. Те занесли там бокала от последната вечеря на Христос и на мястото бликнал кървавочервен извор, който не пресъхнал цяла година заради магическата Христова кръв, с която навремето бил напълнен потирът. А Йосиф забил тоягата си в земята на Уайриол Хил и тя се превърнала във вечно цъфнала глогина.

Веднага пожелах да ида там, да видя святото място, на което са стъпили учениците на самия Господ Бог.

- Но, добри ми Ашлар, моля те - проплака Ниниан. - Нали ми обеща да ме заведеш у дома, в моя манастир на Айона?

Там го очаквал игуменът - отец Колумба. Подобни книги били създавани в манастири по целия свят, но тази била изключително важна и трябвало да бъде проучена в Айона.

Реших да се срещна с този Колумба. Той ми се струваше не по-малко странен от самия Исус Христос! Вероятно знаете историята. Майкъл, ти сигурно я знаеш.

Ето как го описа Ниниан. Колумба се родил в богато семейство и можел да стане дори крал на Тара, но избрал да стане свещеник и основал много християнски манастири. След това обаче влязъл в конфликт с Финиан, друг свят мъж, по въпроса дали има право да направи препис на Псалтира на свети Йеремия - свещена книга, която Финиан донесъл в Ирландия. Представяте ли си, разразила се битка заради притежанието на една книга, за правото тя да бъде преписана?

Борбата имала ужасни последици. Три хиляди мъже умрели в резултат на този спор и Колумба бил обвинен за смъртта им. Той приел тази присъда и се оттеглил на остров Айона, много близо до нашия бряг, с намерението да покръсти нас, пиктите. Неговият план бил да спаси душите на три хиляди езичници, за да изкупи вината си за трите хиляди мъртви, загинали заради борбата му с Финиан.

Вече съм забравил кой в крайна сметка е направил препис на този псалтир.

Но Колумба сега бе на Айона и оттам изпращаше мисионери по всички земи. В тези християнски обители се изработвали красиви книги като тази, която видях, и оттам призовавали останалите да се отдадат на новата вяра. Всъщност Христовата църква бе спасение за всички!

Скоро стана ясно още нещо - въпреки че самият Колумба и мнозина от свещениците мисионери бяха или крале, или хора с кралска кръв, в манастирите те водеха изключително скромен и подчинен на строги правила живот, който изискваше постоянно смиряване на щенията на плътта и самоотрицание.

Например, ако някой монах разлееше мляко, докато помагаше при подреждането на манастирската трапеза, той трябваше да иде в параклиса по време на псалмопенията, да легне по лице и да остане така, докато не бъдат изпети дванайсет псалма. Монасите бяха бити, ако нарушаха своите клетви за мълчание. И все пак нищо не можеше да спре най-богатите и могъщи хора на света да се оттеглят в манастирите.

Това бе смайващо. Как е възможно свещеник, който вярва в Христос, да влезе в битка, която ще погуби три хиляди души! Защо кралски синове ще се оставят да бъдат бичувани заради съвсем дребни прегрешения? О, за всичко това бе отговорна една могъща вяра и нейната пленителна логика.

И така, аз потеглих към Айона заедно с Ниниан и двама от последните ми синове. Разбира се, ние поддържахме своето прикритие на човешки същества. Ниниан ни мислеше за хора.

Още щом пристигнах на Айона, бях напълно омагьосан от манастира и от личността на самия Колумба.

Островът бе величествен - обрасъл с гори, целият потънал в зеленина. От скалите му се откриваха прекрасни гледки към морето, чиято безкрайна и чиста широта носеше покой на душата.

Всъщност бях обзет от необикновено спокойствие. Като че отново бях открил изгубената земя, само че сега бяха важни покаянието и аскетизмът. Но в тях имаше хармония - вяра в безкрайната благодат на самото съществуване.

Манастирът беше келтски и по нищо не приличаше на бенедиктинските манастири, които по-късно превзеха цяла Европа. Беше обграден от кръгла стена - наречена валум - и приличаше на укрепление. Монасите живееха в малки прости хижи, някои от които не бяха широки и десетина крачки. Църквата не беше голяма, а паянтова дървена постройка.