Ан Райс - Полунощ

Седна за момент и се втренчи тъпо в спартанската мебелировка. Всичко бе изработено от същото красиво дърво, което бе видял долу. Някой тук бе обичал финото дърво, бе обичал всичко да е хармонично. Всичко в стаята беше доста ниско - леглото, бюрото и пръснатите столове. Нищо не пречеше на гледката от френските прозорци.

Но той надушваше огън. Да, и като се вслуша внимателно, дори го чу. Един халат бе изваден за него - прекрасен дебел хавлиен бял халат, точно каквито обичаше.

Облече го и слезе да я потърси.

Огънят гореше, за това се оказа прав. Но около него не се бяха стълпили никакви същества. Тя седеше сама с кръстосани крака върху камината, също облечена с халат. Тънките и? крайници почти се губеха в диплите му. Трепереше и плачеше.

- Съжалявам, Майкъл. Съжалявам - прошепна тя с дълбокия си кадифен глас. Лицето и? бе обляно в сълзи и уморено.

- Скъпа, защо говориш така? - попита той. Седна до нея и я прегърна. - Роуан, за какво съжаляваш, за бога?

И тогава думите и? излязоха като потоп, толкова бързо, че той едва успяваше да ги следи: толкова много била поискала от него, но толкова желаела да е с него, че последните няколко месеца били най-тежките в живота и? и че самотата и? била вече почти непоносима.

Той целуваше бузата и? отново и отново.

- Харесва ми да съм с теб - каза и?. - Искам да бъда тук. Не искам да бъда никъде другаде…

Млъкна, сети се за самолета за Ню Орлиънс. Е, това можеше да почака. И той започна несръчно да и? обяснява, че е бил като в капан в онази къща на Либърти стрийт.

- Не дойдох, защото знаех, че това ще се случи - каза тя. - Ти беше прав. Исках да зная, исках да докоснеш ръката ми, да докоснеш кухненския под, там, където той умря, исках… разбираш ли, аз не съм такава, каквато изглеждам…

- Знам каква си - каза той. - Много силен човек, който смята за ужасно да признае, че има нужда от нещо.

Тишина. Тя кимна.

- Де да беше само това - каза. Сълзите и? отново рукнаха.

- Кажи ми, разкажи ми всичко - рече той.

Роуан се измъкна от прегръдката му и стана. Тръгна боса напред-назад, явно не усещаше колко студен е подът. И отново всичко се изля като потоп - безброй дълги, деликатни фрази се редуваха с такава скорост, че той се напрягаше, за да разбере. Да отдели смисъла от отвличащата вниманието му красота на гласа и?.

Била осиновена, когато била само на ден, отвели я далече от дома и?. Знае ли той, че е станало в Ню Орлиънс? Казвала му това в писмото, което той така и не получил. И да, той трябвало да знае това, защото когато се събудил, хванал ръката и? и я задържал в своята, сякаш не искал да я пусне да си отиде. И може би тогава се е зародила неговата объркана странна идея, усещането му за връзка с онова място. Но всъщност тя никога не била ходила там! Никога не била виждала този град. Дори не знаела цялото име на майка си.

Знае ли той, че в сейфа, ей там, има един документ, там, зад картината, до вратата? Има едно писмо, което е подписала, и то гласи, че тя не може никога да се върне в Ню Орлиънс, нито пък да се опитва да открие нещо за семейството си, за истинските си родители. Отрязано, откъснато, миналото и? било захвърлено като пъпна връв и нямало никакъв начин да си върне онова, което било останало назад. Но тя се замислила за това през последните години, за тази ужасна черна пропаст и за факта, че тях вече ги няма, Ели и Греъм, и онзи документ в сейфа, и Ели, която преди да умре, я накарала да повтори обещанието си отново.

Отвели я от Ню Орлиънс до Лос Анджелис със самолета в шест часа в самия ден на раждането и?. Години я лъжели, че е родена в Лос Анджелис. Така пишело и в акта и? за раждане, един от онези фалшиви документи, които съчиняват за осиновените деца. Ели и Греъм и? разказвали хиляди пъти за малкия апартамент в Западен Холивуд и колко щастливи били, когато я завели у дома.

Но не в това бил проблемът, проблемът бил, че тях вече ги нямало, били мъртви и цялата история просто била изличена с такава скорост и така изцяло, че тя била ужасена. А Ели толкова страдала. Никой не бивало да страда така. А те имали страхотен модерен живот, просто страхотен, макар и това да бил някакъв егоистичен, материалистичен свят, признавала го. Никакви връзки - нито семейни, нито приятелски - не нарушавали егоцентричното им преследване на удоволствия. А до леглото на Ели, която крещяла за морфин, седяла единствено Роуан.

Той кимаше, колко добре я разбираше. Нима собственият му живот не се бе превърнал в същото? Порази го внезапен проблясък от Ню Орлиънс - мрежестата врата се затваря, около кухненската маса са насядали братовчеди, има червен боб и ориз, и разговори, разговори, разговори…