Ролинс, Джеймс - Олтарът на рая

Стигна до шамандурите и се наведе да разплете въжетата, но видя, че те продължават към брега. Капаните бяха измъкнати от водата. И бяха разкъсани, сякаш някой ги беше пуснал в дробилка за дърва. Нямаше никаква следа от раци.

Първата му мисъл бе, че някой мъжки алигатор си е осигурил лесно угощение, но въпреки това студеният пръст на ужаса се плъзна по гръбнака му. Никога не бе виждал, нито чувал алигатор да напада капан за раци. А като се имаше предвид тежестта им, те явно бяха измъкнати на брега от нещо голямо.

„Но ако не е алигатор...“

Преглътна с мъка. Устата му беше пресъхнала. Изправи се и се оттласна назад към главния канал. Спомни си двата бягащи енота. Нещо ги беше уплашило, може би нещо повече от момче в лодка. Погледна назад към разбитите капани. Изведнъж започна много силно да усеща вонящия товар в лодката.

Наблегна по-здраво на пръта.

Силно изпращяване го накара рязко да се обърне и сърцето му подскочи. Дебел клон се откърши от едно дърво, рухна напряко на канала и блокира пътя му за бягство.

Храстите на отсрещния бряг зашумоляха, сякаш нещо бе скочило от дървото на сушата. Дани пусна пръта и извади пистолета. Пръстът му трескаво се мъчеше да смъкне предпазителя.

Шумоленето се отдалечи с нарастваща скорост.

Дани така и не видя източника му, но усети, че е нещо голямо, бързо и невидимо. Замръзна и напрегна слух. Ами ако съществото се върнеше?

Внезапен вик едва не го накара да скочи от лодката.

- Момче! Прибирай си хуя в гащите и идвай тук!

Едва сега Дани осъзна в каква посока се бе отдалечил шумът.

„Не!...“

Елдън Хемпъл знаеше, че нещо не е наред. Разбра го още преди да е чул ужасения вик на сина си.

- Татко!!!

Елдън ловуваше из блатата и ръкавите на делтата още откакто едва стигаше до коляното на баща си и инстинктите му бяха като на котка. Единственото предупреждение бе внезапното замиране на всичко. Сякаш небето притисна земята, както преди началото на свирепа буря.

Стоеше нагазил до глезените в плитчината, сред гъстите тръстики и ниски палми. Пусна капана за раци във водата и извади пистолета. Бавно се завъртя в кръг, като се оглеждаше, без да мига. Всяка фибра от тялото му крещеше да побегне. Потисна първобитния подтик, тъй като не знаеше къде се намира опасността.

Напрегна слух - за плясък на вода, за изпращяване на клон, за каквото и да било предупреждение. Ужасът стегна гърдите му. Страх не толкова за собствения му живот, колкото за сина му. Отнасяше се свирепо с момчето, но го обичаше още по-свирепо.

И тогава го чу. Зад гърба си. Дрезгава кашлица. Не като човешка, а по-скоро като кашлянето на някакъв звяр. Последва тихо ръмжене.

Завъртя ръка назад и стреля на сляпо. Продължи да дърпа спусъка, като в същото време тичаше в противоположната посока, към дълбокото.

- Дани! Бягай!!!

Тичаше през тръстиките. Остри листа порязваха лицето и голите му ръце. Ако можеше да стигне до дълбокото, да се гмурне в канала...

Зад него нещо се хвърли през ниските палми. Едва сега Елдън осъзна, че кашлянето и ръмженето са били преднамерени, за да го накарат да побегне.

Тръстиките се чупеха около него. Отпред беше откритата вода. Елдън приклекна, за да скочи и да се гмурне, но нещо огромно го удари в гърба и го просна по очи в плиткото.

Ударът изкара въздуха от дробовете му. В рамото и гърба му се забиха ножове. Елдън се мъчеше да извие ръка назад, да стреля напосоки през рамо. Успя да натисне спусъка веднъж, пистолетът беше до ухото му. Гърмежът го оглуши, но недостатъчно, за да не чуе съскащия писък, изпълнен с кръвожадност и ярост.

Отгоре му падна сянка, закри слънцето.

Усети горещ дъх във врата си. Челюсти се сключиха върху тила му и натиснаха лицето му във водата и тинята. Елдън усети натиск в черепа, миг на пронизваща болка, хрущене на кост... и настъпи пълен мрак.

Дани чу изстрелите, пронизителен яростен писък, вика да бяга. Знаеше, че разполага само със секунди. В мочурищата на Луизиана имаше рисове и мечки, но създанието, надало онзи крясък, беше много по-голямо и нямаше място в блатата и ръкавите на делтата.

Грабна пръта и засили лодката по-далеч от главния канал. Това бе единствената посока, в която можеше да бяга. Падналият клон му препречваше пътя. Беше прекалено голям и заплетен в други растения, за да го махне самичък. А и знаеше, че няма време да се бори с него. Трябваше да избяга колкото се може по-далече.

Докато наблягаше на пръта, Дани се ослушваше за още изстрели, за изкрещяна псувня, за какъвто и да било знак, че баща му е все още жив. Но ръкавът беше притихнал. Дори комарите сякаш се бяха смълчали.