Тери Пратчет - Туп!

Сали бе отишла с Лиска до тоалетната, която винаги хвърляше в потрес хората, посещаващи я за пръв път. А Ангуа се блещеше в поредното меню с коктейли, написано с твърде раздрънкания почерк на Игор* на едно табло над бара.

[* Който не беше Игор, а просто се казваше така. Най-разумно бе да не го задяваш на темата и най-вече да не го молиш да ти сложи главата на място.]

Игор се бе постарал да влезе в духа на времето — или би го направил, ако знаеше какво значи това, — но бе претърпял пълен провал с улавянето на тънкостите на модерния коктейл бар, така че предлаганите напитки включваха:

{img:tup_koktejli.png}

Ангуа трябваше да признае, че „Гипсиръният врат“ всъщност не беше съвсем зле.

— ‘звиняаай — провлачи Веселка, добирайки се до един стол на бара, — ама к’во беше ‘сичкото това за Лиска? Видях ви как си кимате със Сали!

— Това ли? О, става дума за смотаняческия синдром — Ангуа загря с кого говори и додаде: — Ъ-ъ… джуджетата сигурно не страдат от него. Понякога… като някоя жена е толкова красива, дори на полуидиот няма да му _хрумне_ да я покани на среща, разбираш ли? Понеже е _очевидно_, че е прекалено готина за него. Следиш ли ми мисълта?

— Май да.

— Е, така е и с Лиска. И за да не става недоразумение, Ноби не е полуидиот. Той е толкова свикнал жените да му отказват, че не го е страх да му теглят шута. Тъй че я кани, понеже си вика „Що пък не?“ А _тя_, която досега си е мислела, че нещо не й е в ред, е толкова благодарна, че приема.

— Но тя го _харесва_!

— Знам. Точно тука става странно.

— При джуджетата е много по-лесно — сподели Веселка.

— Предполагам.

— Ама сигурно не толкова забавно — додаде Веселка с унил вид.

Лиска се връщаше. Ангуа поръча три „Гипсиръни врата“ докато Веселка с надежда се пазареше за „Крещящ оргазъм“.* А после, с частична помощ от Сали, Ангуа обясни на Лиска същината на… ами… на всичко.

[* Търпението е основна добродетел сред джуджетата.]

Отне известно време. Налагаше се непрекъснато да сменя формата на изреченията, за да се напаснат в наличното към момента пространство в ума на Лиска. Ангуа се бе вкопчила в идеята, че момичето не може да е толкова тъпо. Все пак работеше в нощен клуб, нали?

— Имам предвид, защо според теб плащат мъжете да те видят на подиума? — запита тя.

— Защото много ме бива — веднага отвърна Лиска. — Когато бях на десет, спечелих награда за танцьор на годината в Школата за балет и степ на госпожица Девианте.

— Степ? — ухили се Сали. — Ей, що не го пробваш на подиума?

Ангуа потисна представата за Лиска, танцуваща степ. Клубът сигурно щеше да изгори до основи.

— Ъ-ъ, нека пробвам по друг начин… — поде Ангуа. — И ти го казвам като же… лице от женски пол…

Лиска слушаше озадачено и дори начинът, по който се кокореше, бе несправедлив за останалите от пола й. Когато завърши, Ангуа се вгледа с надежда в ангелското изражение.

— Значи казваш — подхвана Лиска, — че да излизам с Ноби е като да ида в грамаден шикозен ресторант и да изям само хлебчето ли?

— Точно така! — зарадва се Ангуа.

— Но аз всъщност никога не _ходя_ с мъже. Баба ми е казвала да не се държа като пачавра.

— А според теб да работиш в… — изуми се Ангуа, но Сали се намеси.

— Понякога трябва периодично да се пачавриш — заяви тя. — Никога ли не си отивала в някой бар с мъж да изпиеш едно питие?

— Не.

— Добре. — Сали пресуши чашата си. — Не ми харесват тези „Гипсиръни вратове“. Да идем някъде — тя пое дъх — да отворим шъжнание към въжможностите.

>

Присъствието на Сибил в Двора на Псевдополис въздействаше странно. Навремето, преди да го подари на Стражата, това бе едно от семейните имения на Рамкин. Тя бе отрасла в него. Това беше домът й.

Смътното усещане за факта се прокрадна в загрубелите и омърляни души на стражите. Мъже, които не се славеха с елегантните си обноски, установиха, че автоматично си изтриват подметките на прага и почтително свалят шлемовете си.

Освен това говореха различно — бавно и колебливо, отсявайки внимателно ругатните от всяко свое изречение. Някой дори беше намерил метла и бе помел или поне преместил мръсотията на по-неочевидно място.

На горния етаж, в помещението, използвано дотогава за каса, малкият Сам спеше спокойно в импровизирано креватче. Ваймс се надяваше някой ден да може да му разкаже как през една специална нощ е бил охраняван от четирима тролски стража. Те не бяха на смяна, но настояха да поемат охраната и просто _бленуваха_ джуджетата да пробват нещо. Сам се надяваше, че момчето ще се впечатли — останалите деца можеха да разчитат най-много на ангели.