Тери Пратчет - Туп!

— Реши, че _няма_ да се заинтересувам? Обвиняват трол в убийство на джудже, в подобен момент, а аз няма да се заинтересувам?

— Ревностен каза, че няма, защото не са замесени хора. Каза, че няма да ви пука какво се случва с джуджетата.

— Трябва по-често да излиза на свеж въздух!

Очите и носът на Ловкоклинчи сега течаха и течността капеше по дъската. „Битката се прекъсва от буря“ — сети се Ваймс. В този момент джуджето вдигна глава и извика:

— Това беше бухалката, която Мистър Блясък ми даде, задето спечелих пет игри подред! — Той зави. — Беше ми приятел! Рече, че ме бива колкото трол и затова трябва да имам бухалка! Казах на Ревностен, че това е военен трофей! Но той я взе и размаза онова проклето мъртво тяло!

„Капчук върху камък — помисли си Ваймс — И зависи къде падат капките, нали, Мистър Блясък? Но какво добро бе видял този нещастен дявол? Не е в правилната позиция да допуска съмнение в живота си!“

— Добре, господин Ловкоклинчи, благодаря за това — Ваймс се облегна назад. — Но все пак има още едно нещо. Знаеш ли кой изпрати онези джуджета в дома ми?

— Какви джуджета?

Ваймс се взря в сълзящите, почервенели очи. Собственикът им или казваше истината, или сцената бе изпуснала голям талант.

— Дойдоха да нападнат мен и семейството ми.

— Аз… чух Ревностен да говори с капитана на охраната — промърмори Ловкоклинчи. — Нещо за… предупреждение…

— _Предупреждение!_ На това пре… — Ваймс спря при вида на Свитсън, клатещ глава. Добре. Добре. Няма смисъл да си го изкарва на този. Във всеки случай го бе изцедил докрай.

— Сега са много уплашени — отрони Ловкоклинчи. — Не разбират града. Не разбират защо са допуснати тролове тук. Не разбират хората, които не ги… разбират. Страхуват се от вас. Сега се страхуват от всичко.

— Къде са отишли?

— Не зная. Ревностен каза, че тъй или иначе заминават, понеже са взели куба и картината. Рече, че картината ще им покаже къде има още лъжи, които могат да се унищожат. Но най-много се страхуват от Призоваващия мрак, командире. Усещат, че идва за тях.

— Това е просто една рисунка — изсумтя Ваймс. — Не вярвам в него.

— Аз вярвам — кротко възрази Ловкоклинчи. — Той е тук. Как се е промъкнал? Идва в сенките, с мъст и притворство.

Ваймс усети кожата си да настръхва. Ноби огледа мръсните каменни стени. Свитсън се изпъна като пружина на стола си. Дори Фред Колън се подмести притеснено.

„Това е просто мистицизъм — помисли Ваймс. — Дори не е човешки мистицизъм. Не вярвам в него. Защо тогава май нахлу хладина?“ Той се прокашля.

— Е, щом разбере, че са си тръгнали, сигурно ще ги последва.

— И ще дойде за мен — добави Ловкоклинчи със същия кротък глас. Сгъна ръце пред гърдите си.

— Защо? Ти не си убил никого.

— Не разбирате! Те… те… когато убиха миньорите, единият не беше съвсем умрял и… и… и го чувахме как удря по вратата с юмруци, а аз стоях в тунела и го слушах как умира и _исках_ да умре, за да престане тоя звук, но… но… но когато престана, той продължи в главата ми и аз можех, можех, можех да завъртя колелото, но се страхувах от тъмните пазачи, които нямат душа, и затова тъмнината ще вземе моята…

Слабият му глас замря.

Ноби нервно се прокашля.

— Е, благодаря ти отново — смотолеви Ваймс. Боже мили, наистина му бяха объркали главата, горкият малък дявол. „А аз нямам нищо — помисли си. — Бих могъл да обвиня Ревностен за подправяне на улики. Не мога да сложа Тухльо на свидетелската скамейка, защото просто ще докажа, че е _имало_ трол в мината. Единственото, с което разполагам, е младият Ловкоклинчи, който явно е неспособен да свидетелства.“

Обърна се към Свитсън и сви рамене.

— Струва ми се по-удачно да задържим приятелчето ни тук довечера за негово добро. Не мога да си представя къде другаде може да отиде. Разбира се, изявленията, които направи, са…

Сега _неговият_ глас замря. Завъртя се в стола си и се вторачи в печалния Ловкоклинчи.

— _Каква картина?_

— Битката при Куумската долина, на Методий Мискинин — отвърна джуджето, без да вдигне очи. — Много е голяма. Откраднаха я от музея.

— Какво? — възкликна Фред Колън, който приготвяше чай в ъгъла. — Те ли са били?

— Какво? _Ти_ знаеш за това, Фред? — изуми се Ваймс.

— Ние… да, господин Ваймс, написахме доклад…

— Куумската долина, Куумската долина, Куумската долина! — изръмжа Ваймс и тресна с ръка по масата толкова силно, че свещите подскочиха във въздуха. — Доклад? Каква полза от проклетия доклад? Имам ли време тия дни да чета доклади? Защо някой не ми _казва_ тези нещ…