Тери Пратчет - Туп!

— Първо на първо, Лиска…

— Истинското ми име е Бети — изциври Лиска, духайки нос, толкова изящен, че най-великият скулптор на света щеше да ридае, ваейки го. Той направи „фррфпр“.

— Тогава, първо на първо… Бети — преодоля новото име Сали, — нито една жена под четирийсет и пет…

— Петдесет — поправи я Ангуа.

— Да, петдесет… нито една жена под петдесет не използва думата „гръд“ по повод на каквото и да е, свързано с нея. Това просто не се прави.

— Не знаех — подсмръкна Лиска.

— Факт — потвърди Ангуа. И, о, боже, как да започне да обяснява смотаняческия синдром? Особено на Лиска, на която името Бети прилягаше като камъни на таван? Това не беше просто _случай_ на смотанячески синдром, това беше _самата му същност_, изкристализирал, класически, чисто платонически образец, който трябва да се препарира, монтира на поставка и да се пази като учебно помагало за ученици през идните векове. И тя беше _щастлива_ с Ноби!

— Това, което трябва да ти кажа, е… — започна тя и пребледня пред непосилната задача — е… да си вземем по още едно, а? Кой е следващият коктейл от менюто?

Веселка надзърна.

— Розов, голям и вибриращ — обяви тя.

— Супер! Четири, моля!

>

Фред Колън надзърна през решетките. Като цяло беше доста добър тъмничар: винаги поддържаше зареден чайник, по принцип бе добродушно настроен към повечето хора, бе прекалено муден, за да се подмами лесно, и държеше ключовете от килиите в тенекиена кутия в най-долното чекмедже на бюрото си, доста далеч от обхвата на пръчка, ръка, куче, сръчно метнат колан или обучен клачиански маймунски паяк.*

[* Което вероятно правеше Фред Колън уникален в аналите на тъмничарската история.]

Това джудже леко го тревожеше. Зад решетките влизаха всякакви типове и нерядко се случваше да поциврят, но за този не знаеше кое беше по-лошо — хлипането или тишината. Беше сложил свещ на столчето до решетките, защото джуджето почваше да вие тревожно, ако нямаше достатъчно светлина.

Разбърка чая замислено и подаде чаша на Ноби.

— Бая чудак си имаме — сподели. — Джудже да го е страх от тъмнината? Не ще да му е в ред главата. Не си докосна чая и бисквитката. Как мислиш?

— Мисля да му взема бисквитката — призна Ноби, протягайки се към чинийката.

— Ти впрочем защо си тук? — подметна Фред. — Учуден съм, че не си нейде да оо-байваш млади жени.

— Лиска тая вечер излезе да купонясва с момичетата — сви рамене Ноби.

— О, трябва да я предупредиш за тия неща — притесни се Колън. — Знаеш как е в центъра, като се опразнят кръчмите и клубовете. Почва едно повръщане, едно врещене и неприлично държание и си свалят блузите и не знам си какво. Викат му… — той почеса глава — тотално омазване.

— Тя само излезе с Ангуа, Сали и Веселка, серж! — Ноби си взе още една бисквитка.

— Оооо, трябва да внимаваш, Ноби! Като се съберат жени срещу мъ… — Фред спря. — Вампир и върколак на гуляй? Чуй съвета ми, синко, стой си в къщи довечера. Пък ако почнат да се държат непри…

Той млъкна, като чу гласа на Ваймс, който приближаваше по спиралните каменни стълби, следван на разстояние от собственика си.

— Значи трябва да им попреча да формират блок, а?

— Да, ако играете от страната на троловете — отвърна непознат глас. — Плътна група джуджета е лоша новина за троловете.

— Троловете бутат, джуджетата хвърлят.

— Точно така.

— И никой не може да прескача централния камък, така ли?

— Да.

— Все пак мисля, че джуджетата имат предимство.

— Ще видим. Важното е…

Ваймс спря при вида на Ноби и Колън.

— Добре, момчета, сега ще говоря със задържания. Как е той?

Фред посочи сгърбената фигура на тясната койка в ъгъла на килията.

— Капитан Керът се опита да говори с него почти половин час, пък знаете как предразполага хората. Ама тоя и дума не обели. Прочетох му правата, но не ме питайте дали ги е схванал. Във всеки случай не си щя чая и бисквитката. Това са права 5 и 56 — додаде той, оглеждайки Свитсън от глава до пети. — Право 5 в е само в случай че имаме Асортимент за чая.

— Може ли да се движи? — запита Ваймс.

— Някак се тътрузи, сър.

— Изкарай го тогава — нареди Ваймс и под питащия поглед на Фред додаде: — Този господин е тук да се увери, че не използваме гумената палка, сержант.

— Не знаех, че имаме такава, господин Ваймс — не включи Фред.

— Нямаме — въздъхна Ваймс. — Няма смисъл да ги пердашим с нещо, което отскача, нали? — добави той, хвърляйки поглед към Свитсън, който отново се усмихна по странния си, едва доловим начин.