Тери Пратчет - Туп!

Докато се изнизваха, Ваймс се вторачи в бюрото си. Когато вдигна очи, видя, че грагът е още там, с търпелива усмивчица.

— Нямаш вид на граг. Изглеждаш като нормално джудже — подхвърли Ваймс. — Защо не съм чувал за теб?

— Може би защото сте полицай — кротко отвърна Свитсън.

— Добре, схванах. Но не си дълбинник?

Свитсън сви рамене.

— Мога да мисля в дълбочина. Роден съм тук, командире, като Ловкоклинчи. Не вярвам, че трябва да имам планина над главата си, за да бъда джудже.

Ваймс кимна. Местен младеж, не някакъв планински белобрадец. С пъргав ум при това. Нищо чудно, че лидерите го харесват.

— Добре, господин Свитсън, може да се присъединиш. Но при две условия, ясно? Първо условие: разполагаш с пет минути да изнамериш комплект „Туп“. Смятам, че можеш да се справиш с това.

— Аз също — бегло се усмихна джуджето. — А второто условие?

— Колко време ще ти отнеме да ме научиш на нея?

— Вас ли? Никога ли не сте я играли?

— Не. Един трол ми я показа неотдавна, но откакто пораснах, изобщо не съм играл. Макар че като хлапе ме биваше на плъхалки.*

[* Известна анкх-морпоркска канална игра, отстъпваща само на надпреварата с умрели плъхове. Състезанията с лайна в канала явно са отмрели въпреки опита да се лансират на пазара под името „Аки-дий“.]

— Е, няколко часа би трябвало… — започна Свитсън.

— Нямаме време — отсече Ваймс. — Разполагаш с десет минути.

>

Запоят в „Кофата“ на Лъскавата улица бе започнал. Това беше кръчмата на ченгетата. Съдържателят, господин Пестил, разбираше от ченгета. Те обичаха да се наливат някъде, където не биха видели нищо, което да им напомни, че са ченгета. Шегичките не бяха поощрявани.

Всъщност Лиска предложи да се прехвърлят в „Слава богу, Отворено е“.

На Ангуа не й се щеше особено, но не можа да се възпротиви. Голата истина бе, че макар да имаше тяло, за което да я намрази всяка жена, Лиска компенсираше оскърблението с неподправено милото си държание. Това се дължеше на факта, че имаше самочувствие като на гъсеница и както ставаше ясно при всякакъв разговор с нея, горе-долу същото количество мозък. Може би всичко се балансираше, може би някой благ бог й бе казал: „Извинявай, хлапе, ще бъдеш по-тъпа от каца мас, но добрата новина е, че това няма да има значение.“

Освен това стомахът й бе от желязо. Ангуа усети, че се чуди колко ли изпълнени с надежда мъже са умрели, опитвайки се да я напият до несвяст. Алкохолът изглежда изобщо не стигаше до мозъка й. Вероятно не можеше да го открие. Но бе приятна, забавна компания, ако при разговора се избягват намеци, ирония, сарказъм, остроумия, язвителни подмятания и думи, по-дълги от „пиле“.

Ангуа бе изнервена, защото умираше за бира, но младежът на бара реши, че халба „Светло слабо“ е име на някакъв коктейл. Предвид предлаганите напитки това май не бе изумително.

— Какво — измърмори Ангуа, зачела се в менюто — е „Крещящ оргазъм“?

— А — намигна Сали, — май сме те забрали точно навреме, девойче!

— Не — Ангуа въздъхна при кикота на останалите — отговорът бе _толкова_ вампирски. — Имам предвид от какво е _направен_?

— Алмонте, Валулу, Беърхагърс, ликьор и водка — изреди Лиска, която знаеше рецептите на всички коктейли, правени някога.

— И как действа? — запита Веселка, протягайки врат да надникне над бара.

Сали поръча четири и отново се обърна към Лиска.

— Значи… ти и Ноби Нобс, а? — подметна тя. — Как върви?

Три чифта уши пламнаха.

Другото, с което се сблъскваш в присъствието на Лиска, е тишината. Където и да отидеше, всички стихваха. О, и погледите. Мълчаливите погледи. И понякога в сенките въздишка. Имаше _богини_, които биха убили да изглеждат като Лиска.

— Мил е — отвърна Лиска. — Разсмива ме и не ми пуска ръце.

Три физиономии се съсредоточиха в размисъл. Ставаше дума за Ноби. Съществуваха _толкова_ много въпроси, които _нямаше_ да зададат.

— Показа ли ти номерата, които може да прави с пъпките си? — обади се Ангуа.

— Да. Помислих, че ще се напикая! Толкова е смешен!

Ангуа се втренчи в питието си. Веселка се разкашля. Сали се вглъби в менюто.

— И е много надежден — добави Лиска. След което, като че ли смътно осъзнавайки, че това не бе съвсем достатъчно, тъжно додаде: — Ако искате да знаете, той е първият, който _някога_ ме е канил на среща.

Сали и Ангуа си отдъхнаха едновременно. Просветлението дойде. _Такъв_, значи, беше проблемът. _Мноооого_ сериозен при това.

— Ами то… косата ми не се удържа, краката ми са твърде дълги, пък и знам, че гръдта ми е пре… — замънка Лиска, но Сали вдигна укротяваща ръка.