Тери Пратчет - Туп!

Чувстваше как думите напират да излязат и от усилието да ги задържи стомахът му се изпълни с киселина и слепоочията му запулсираха. „Само един хленч — каза си той. — Само един престорен стон. Хайде!“

— Е? — процеди.

Джуджетата осезателно се бяха дръпнали назад. Ваймс се зачуди дали не бяха прочели мислите му — доста силно ечаха в мозъка му.

Едно джудже прочисти гърло.

— Командир Ваймс… — започна то.

— Ти си Порс Силенвръката, нали? — пресече го Ваймс. — Половинката от „Бърли и Силенвръката“. Правиш арбалети?

— Да, командире, и…

— Свалете оръжията! До едно! Всички вие! — избълва Ваймс.

Стаята притихна. С крайчеца на окото си Ваймс мерна двойка джуджета-стражи, които поне се преструваха, че са заети с книжа, да се надигат от местата си.

Част от него си даваше сметка, че се държи опасно глупаво, но точно сега гореше от желание да нарани джудже, а не бе позволено да го стори със стомана. Повечето от бойните предмети по тези джуджета бяха просто за имидж, но едно джудже по-скоро би си свалило панталоните, отколкото да остави брадвата си. А тези бяха важни градски особи, с положение в гилдиите и всичко. Мили боже, наистина _стигна_ твърде далеч.

Успя да изръмжи:

— Добре, задръжте бойните брадви. Оставете всичко останало при дежурния. Ще получите квитанция.

За момент, един доста дълъг момент, си мислеше, не, _надяваше се_, че ще откажат. Но едно от тях, някъде из групата, се обади:

— Смятам, че трябва да направим това за командира. Времената са трудни. Трябва да се научим да се приспособяваме.

Ваймс се качи в кабинета си, дочувайки звънтене и дрънчене зад гърба си, и седна толкова ядно на стола, че този път се отчупи едно колелце. Квитанцията беше гаден завършек. Усети злорадо задоволство от него.

На бюрото му върху малка поставка, поръчана от Сибил за целта, стоеше церемониалната му палка. Всъщност бе голяма колкото нормална стражарска палка, но изработена от палисандрово дърво и сребро, вместо от желязно дърво или дъб. Въпреки това доста тежеше. Съвсем достатъчно да отпечата думите „КРАЛСКИЙ УМОРОТВОРИТЕЛ“ на нечие джуджешко чело.

Джуджетата влязоха с малко по-олекнал вид.

„Само една думичка — повтаряше си Ваймс, докато киселината в него вреше. — Една проклета думичка. Хайде! Само един погрешен дъх.“

— Много добре, какво мога да направя за вас?

— Ъ, сигурен съм, че ни познавате всичките — започна Порс, опитвайки да се усмихне.

— Вероятно. Този до теб е Грабникуп Гръмопорив, който наскоро пусна новата серия парфюми и козметика „Женски тайни“. Жена ми ги използва непрекъснато.

Гръмопорив, с традиционна ризница, трирог шлем и огромна брадва през рамо, кимна на Ваймс смутено. Ваймс премести очи.

— А ти си Сета Железокор, собственикът на едноименната верига пекарници, а ти сигурно си Гимлет Гимлет, съдържателят на двата прочути гастронома и новооткрития „Гати плъха!“ на улица „Бръмбар в главата“. — Ваймс огледа останалите един по един и накрая върна очи на първата редица и на едно джудже с доста скромно облекло по джуджешките стандарти, което го гледаше съсредоточено. Ваймс имаше добра физиономична памет и се сещаше, че е виждал това лице някъде, но не можеше да направи връзката. Може би зад добре метната половинка тухла…

— Теб _не_ мисля, че те познавам.

— О, не сме се запознавали официално, командире — живо отвърна джуджето. — Но доста се интересувам от теорията на игрите.

… или от Школата по „Туп“ на Мистър Блясък? — додаде наум Ваймс. Гласът на джуджето звучеше като онзи, който — трябваше да признае — бе оказал дипломатична помощ долу. Носеше простичък кръгъл шлем, обикновена кожена риза с някаква принципна броня по нея, а брадата му бе подрязана до нещо доста по-прилично от общия джуджешки „прещипов“ ефект. В сравнение с останалите джуджета изглеждаше… рационализиран. Май дори нямаше брадва.

— Нима? — подхвърли той. — Е, аз пък не се занимавам с игри. Как ти е името?

— Свит Свитсън, командире. Граг Свитсън.

Ваймс безгласно взе палката и я завъртя между пръстите си.

— Надземен, а?

— Някои от нас дерзаят, сър. Някои от нас смятат, че мракът не е дълбина, а душевно състояние.

— Колко хубаво! — процеди Ваймс. _О, сега сме приятелски настроени и далновидни? Къде бяхте снощи, а? Но сега държа всички козове! Онези копеленца убиха четири градски джуджета! Проникнаха в дома ми, опитаха се да убият жена ми! А сега се измъкват на пръсти! Където и да са отишли, ще ги наврем в… измъкнем на светло!_