Тери Пратчет - Туп!

Настъпи каменна тишина. След време Ангуа промълви:

— Знаеш за пилетата?

— Да.

— Плащам си ги, да знаеш.

— Сигурна съм.

— И не е всяка нощ.

— Сигурна съм, че не е. Виж, известно ли ти е, че има хора, които _доброволно_ биха станали… вечерна компания на вампир? При условие че всичко се прави със стил. И ни смятат за странни. — Тя подсмъркна. — Между другото, с какво си изми косата?

— Противобълхов шампоан „Добро момиче!“ на братя Уилард — изрецитира Ангуа. — Поддържа блясъка — додаде отбранително. — Виж какво, искам да изясним това, става ли? Само защото прекарахме часове, газейки под града, и така де, май си спасихме живота веднъж-дваж, не означава, че сме приятелки, ясно? Просто се случихме… на едно място по едно и също време!

— _Наистина_ ти трябва малко почивка — въздъхна Сали. — Така или иначе, щях да черпя Лиска просто за благодаря, а и Веселка иска да се присъедини. Какво ще кажеш? Засега ни разпуснаха. Време е да разпуснем и малко навън, а?

Ангуа се бореше с врящото змийско гнездо от емоции. Лиска _беше_ много мила и доста по-отзивчива, отколкото можеше да се очаква от някой, носещ петнайсетсантиметрови токчета и десет квадратни сантиметра облекло.

— Хайде, _де_ — окуражително възкликна Сали. — Не знам за теб, но на мен ще ми отнеме малко усилия да премахна вкуса на онази кал от устата си.

— О, _добре_! Но това _не_ значи, че се сприятеляваме!

— Хубаво, де, разбрах.

— Не съм от сприятеляващите се — добави Ангуа.

— Да, добре — вдигна ръце Сали. — Виждам.

>

Ваймс седеше втренчен в бележника си. Бе написал „говорещ куб“ и го бе оградил.

С периферния си слух долавяше звуците на Градската стража, разнасящи се отдолу: суматохата в двора на старата лимонадена фабрика, където специалните цивилни се събираха отново, просто за всеки случай, подрънкването на аварийната кола, шумотевицата от гласове, идващи изпод пода…

След известно замисляне написа „стар кладенец“ и също го огради.

Като хлапе береше сливи в градините на Емпиричния полумесец с всички останали дечурлига. Половината къщи бяха празни и на никого не му пукаше особено. Да, имаше кладенец, но доста отдавна бе задръстен с боклуци, дори по онова време. Отгоре му растеше трева. Бяха открили тухлите само защото ги бяха търсили.

Значи, да кажем, че всичко заровено на дъното му, където джуджетата бяха стигнали, е било оставено там преди повече от петдесет-шейсет години…

Дори преди четиридесет години в Анкх-Морпорк рядко се мяркаха джуджета, при това изобщо не бяха толкова богати или властни да притежават куб. Бяха отрудени работници, търсейки — просто евентуално — по-добър живот. И така, що за _човек_ би изхвърлил говореща кутия, струваща планина от злато? Трябва да е бил дяволски луд…

Ваймс рязко се изправи, вторачен в драскулките на листа. В далечината Детритус джавкаше команди към някого.

Почувства се като човек, пресичащ река по рехав брод от камъни. Беше го почти преполовил, но следващият камък просто бе твърде далеч и можеше да го достигне само със сериозно мускулно усилие. Въпреки това кракът му висеше във въздуха и изборът бе или това, или да падне…

Написа: „Мискинин“. После огради думата няколко пъти, вбивайки молива в евтината хартия.

Мискинин сигурно е бил в Куумската долина. Да кажем, че там е намерил куб, кой знае как. Може просто да си е лежал на земята? Както и да е, занася го вкъщи. Рисува картината си и полудява, но междувременно кубът почва да му говори.

Ваймс написа „СПЕЦИАЛНА ДУМА?“. Очерта кръга толкова силно, че моливът му се счупи.

Може би не е могъл да открие думата за „спри да бърбориш?“. Без значение, мята куба в кладенеца…

Опита се да напише „Мискинин живял ли е някога в Емпиричния полумесец?“, но накрая се отказа и се опита да го запомни.

Така… след като умира, написват онази проклета книга. Не върви особено, но наскоро се преиздава и… а, но _вече_ има доста джуджета в града. Някои от тях я прочитат и нещо им подсказва, че тайната е в куба. Искат да го открият. Как? По дяволите! Книгата не казваше ли, че тайната на Куумската долина е в картината? Добре. Може би… някак е нарисувал някакъв код в картината, посочващ мястото на куба. Но какво от това? Какво толкова ужасно е имало за чуване, та да убият бедните нещастници, които са го чули?

Мисля, че гледам на това погрешно. Това не е моята крава. Това е овца с вила за сено. За жалост вика „квак“.

Вече се губеше, оплитайки всички нишки, ала бе опрял крак на отсрещния камък и чувстваше, че напредва. Но към какво по-точно?