Тери Пратчет - Туп!

— Какво ще желаете да направя с посетителите, сър? — запита Уиликинс, хвърляйки кос поглед към лейди Сибил. — Единият, опасявам се, е наистина мъртъв. Ако си спомняте, сигурно съм го наръгал с ножа за лед, който случайно държах, тъй като току-що бях рязал лед за кухнята — додаде той с безизразно лице.

— Сложи го на покрива на каретата — отряза Ваймс.

— Другият също изглежда мъртъв, сър. Бих се заклел, че му нямаше нищо, когато го завързвах, сър, тъй като ме проклетисваше на техния си жаргон.

— Не си го ударил твърде силно, на… — започна Ваймс, но се отказа. Ако Уиликинс бе решил да убие някого, нямаше да го взема в плен. Сигурно е било кофти изненада да проникнат в мазе и да се натъкнат на някого като Уиликинс. Както и да е, да вървят по дяволите.

— Просто… си е умрял?

— Да, сър. Джуджетата по принцип слюнчат ли се в зелено?

— Моля?

— Има зелено около устата му, сър. Може да е улика по мое мнение.

— Добре, метни го и него отгоре на покрива. Да тръгваме, а?

Ваймс настоя Сибил да пътува вътре. Обикновено тя поемаше управлението, а той с радост й го отстъпваше, но според негласното споразумение, когато той _наистина_ настояваше, тя се подчиняваше. Така е при семейните двойки.

Ваймс се качи до Уиликинс и го накара да спре насред пътя до един, който продаваше вечерното издание на Вестника, още топло от пресата.

Снимката на първа страница бе тълпа джуджета. Дърпаха една от големите метални кръгли врати на мината, изскочила от пантите си. В средата на мнозинството, сграбчил единия край в ръце с опнати мускули, бе капитан Керът. Блестящ, гол до кръста.

Ваймс подсмъркна щастливо, сгъна вестника и запали една пура. Краката му вече почти не трепереха, а огньовете на ужасната ярост бяха се послегнали.

— Свободата на словото, Уиликинс. Просто не може да се озапти — подметна той.

— Често съм ви чувал да отбелязвате това, сър — кимна Уиликинс.

>

_Създанието се плъзгаше из дъждовните улици. Отново объркано! Знаеше, че прониква! Знаеше, че го чуват! Но всеки път, като се впуснеше да последва думите, го запращаха обратно. Запречваха му пътя, тръшваха му вратите под носа. И какво беше това? Някакъв жалък войник! Досега Один вече да е прегризал щита си на две!_

_Но това не беше основният проблем. Наблюдаваха го. А това __никога__ не се бе случвало преди._

>

Пред Двора се мотаеше тълпа джуджета. Нямаха застрашителен вид — тоест, по-застрашителен от този на раса, която по традиция и навик носеше големи тежки шлемове, брони, подковани ботуши и брадви, — а по-скоро изглеждаха объркани, смутени и несигурни защо са там.

Ваймс накара Уиликинс да влезе с каретата в навеса и да предаде телата на Игор, който разбираше от умрели със зелено по устата и подобни неща.

Сибил, Чистофайна и малкият Сам бяха изпратени в един празен кабинет. „Интересно“ — помисли си Ваймс, докато наблюдаваше Веселка с група джуджета да се суетят около детето. Дори сега, всъщност особено сега, предвид напрежението, което караше всеки да се опре на старите обичаи, не беше сигурен колко от служителите му джуджета бяха от женски пол. Изискваше се голяма смелост да покажеш подобен факт в общество, където носенето на порядъчна, бронирана кожена роба до петите вместо панталони те поставя — на моралната карта — в края при Лиска и трудолюбивите й колежки от клуб „Розово маце“. Но ако вкараш гукащо детенце в стаята, можеш да ги забележиш моментално въпреки страховитото им снаряжение и бради, в които би могъл да се изгуби плъх.

Керът си проправи път през тълпата и отдаде чест.

— Доста неща се случиха, сър!

— Ей богу, нима? — каза Ваймс с неистова жизнерадост.

— Да, сър. Всички бяха доста… ядосани, когато изнесохме мъртвите джуджета от мината, пък и наред с другото, отварянето на голямата врата при Петмезената улица предизвика доста голям интерес. Всички дълбинници са се омели, освен един…

— Това ще да е Ловкоклинчи — подхвърли Ваймс, отправяйки се към кабинета си. Керът явно се изненада.

— Тъй вярно, сър! Прибрахме го в килия. Бих искал да го видите, ако нямате нищо против. Плачеше и стенеше в единия ъгъл, целият трепереше, обграден със запалени свещи.

— Пак свещи? Да не го е страх от тъмното?

— Може и така да е, сър. Игор казва, че проблемът е в главата му.

— Не давай на Игор да пробва да му я смени! — бързо каза Ваймс. — Ще се опитам да сляза веднага щом мога.

— Опитах се да говоря с него, но просто стои с празен поглед, сър. Как разбрахте, че сме открили точно него?