Тери Пратчет - Туп!

Отдолу се разнесе приглушено „ъгх“, последвано от тупването на нещо, уцелващо месо.

А мечът на Ваймс бе на куката в другия край на вестибюла, понеже Сибил не искаше да го разнася из къщата.

Възможно най-тихо той се огледа за нещо, каквото и да е, което да послужи за оръжие. За съжаление, когато избираха играчки за малкия Сам, изцяло бяха пренебрегнали съвкупността от твърди неща с остри ръбове. Имаше изобилие от зайчета, пиленца и прасенца, но… А! Ваймс забеляза нещо, което щеше да свърши работа, и го отскубна.

Пристъпяйки безшумно с дебелите си надплетени чорапи, той се прокрадна надолу по стълбите.

Вратата на винарската изба бе отворена. Ваймс напоследък не пиеше изобщо, но гостите пиеха и Уиликинс, верен на някакъв виночерпски дълг към настоящите и бъдещите поколения, се грижеше за асортимента и от време навреме го допълваше с обещаваща реколта. Дали не пропука стъкло под нечий крак? А стълбите не проскърцаха ли? Скоро щеше да разбере.

Стигна до сводестата изба и внимателно пристъпи в сенките зад процеждащата се от вестибюла светлина.

Сега го усети… слаб мирис на нафта.

Копеленцата дребни! А можеха и да виждат в тъмното, нали? Той заровичка в джоба си за кибрит, а сърцето му тупаше в ушите. Пръстите му стиснаха една клечка, пое дълбоко дъх…

Една ръка сграбчи китката му, а друга изтръгна задния крак на люлеещото се конче, с което бе замахнал обезумяло в тъмнината. Той инстинктивно ритна с крак, при което се чу изпъшкване. Ръцете му се освободиха и някъде откъм пода се обади гласът на Уиликинс, доста изтънял:

— Извинете, сър, изглежда се натресох на крака ви.

— Уиликинс? Какво, по дяволите, става?

— Някакви дребни господа понаминаха, докато бяхте горе, сър — отвърна икономът, бавно разгъвайки се. — През стената на избата всъщност. Съжалявам, но намерих за необходимо да се отнеса малко строго с тях. Опасявам се, че единият може да е мъртъв.

Ваймс се озърна.

— _Може_ да е мъртъв? Диша ли още?

— Не зная, сър. — Уиликинс с голямо внимание поднесе клечка кибрит към парченце свещ. — Чух го да гълголи, но явно е спрял. Съжалявам да кажа, че ме нападнаха, докато излизах от хладилното, и бях принуден да се защитавам с първото средство, попаднало ми под ръка.

— А именно…?

— Ножа за лед, сър — равно уточни Уиликинс. Той повдигна 45-сантиметровата остро назъбена стомана, създадена за рязане на лед в удобни формички. — Закачих другия господин на кука за месо, сър.

— Не може да бъде — ужаси се Ваймс.

— Само за дрехата му, сър. Съжалявам, че ви посегнах, но се опасявах, че нафтата може да се възпламени. Надявам се, че се оправих с всичките. Бих искал да използвам възможността да се извиня за бъркотията…

Но Ваймс вече бе преполовил стълбите към избата. Във вестибюла сърцето му замря.

Ниска тъмна фигура притича през последното стъпало и се вмъкна в детската.

Широкото внушително стълбище се извиси пред него като стълба до небето. Той се втурна по него, чувайки се да крещи _… ще те убия ще те убия ще теубиящетеубиящетеубияубияубия ще те убия щетеубия…_ Страшен бяс го задушаваше, гняв и ужасен страх подпалиха дробовете му, а стъпалата все така се разстилаха пред него. Нямаха свършек. Изкачваха се до безкрая, докато той пропадаше назад в ада. Но адът го подхвана, даде криле на гнева му, повдигна го, запрати го обратно нагоре…

И тогава, вложил целия си дъх в един дълъг скверен вик, той стигна до последното стъпало…

Джуджето заднешком изскочи от детската. Удари се в перилата и ги строши, политайки към пода. Ваймс се подхлъзна на излъсканото дюшеме, занесе при входа на детската и влетя, ужасен от вида на…

… малкият Сам, блажено заспал. На стената агънцето отброяваше минутките на нощта.

Сам Ваймс гушна сина си, загърнат в синьото му одеялце, и се свлече на колене. Дори за миг не бе поел дъх по стъпалата нагоре и сега тялото му си вземаше своята дан, поглъщайки въздух и облекчение на големи, мъчителни хрипове. Сълзи рукнаха от очите му, разтърсвайки окаяната му душа…

През замъгления си от несекващите сълзи поглед забеляза нещо на пода. Там, на постелката, където бяха паднали, стояха парцалената топка, обръчът и пухкавата змия.

Топката се бе търколила горе-долу в средата на обръча. Змията лежеше полуразвита, опряла глава в края му.

На слабата светлина в детската те на пръв поглед наподобяваха голямо око с опашка.

— Сър? Всичко наред ли е?

Ваймс вдигна очи и фокусира червеното лице на Уиликинс.