Тери Пратчет - Туп!

— Какво казват джуджетата по въпроса? — подхвърли Ваймс през рамо. — Живите, имам предвид?

— Доста от тях видяха как измъкват умрелите джуджета — сподели Детритус. — Чини ми се, че повечето сами шъ му подадат лоста.

„Да се вслушаме в тълпата — каза си Ваймс. — Да я сграбчим за омекналото сърце. При това бурята започва. Какво е една капка в повече?“

— Добре — кимна той. — Предай му следното: _Знам_, че Ото ще е там с проклетата си кутия за снимки, тъй че когато разбиват вратата, ще я разбиват джуджета, ясно? Снимка, пълна с джуджета.

— Разбрано, сър!

— Как е младият Тухльо? Ще даде ли показания под клетва? _Разбира ли_ какво се иска от него?

— Шъ требе да разбере, сър.

— Пред джуджета?

— Шъ го стори, ако му река, сър — увери го Детритус. — Туй мога да обещая.

— Добре. И прати някой със съобщение по щракалките до всяка градска стража и всеки разсилен оттук до планините. Взели са онова, за което са дошли, и сега бягат, знам го.

— Щете да се опитат да ги спрат ли?

— Не! Никой да не опитва! Предупредете ги, че имат оръжия, които бълват огън! Просто да знам накъде са тръгнали!

— Шъ им река, сър.

„И си отивам в къщи — повтори си Ваймс. — Всеки иска нещо от мен, макар да не съм най-острият нож в долапа. Дявол го взел, сигурно съм лъжица. Е, сега ще бъда Ваймс, а в шест часа Ваймс чете «Къде е моята крава?» на малкият Сам. С надлежно изпълнено озвучаване.“

Той вървеше към дома си с бърза крачка, минавайки автоматично по всички преки пътечки, а мислите му се лашкаха напред-назад като рядка супа и ребрата го пробождаха от време на време да подсетят, че да, още са там и прищракват. Стигна пред вратата в момента, в който Уиликинс я отваряше.

— Ще уведомя нейно благородие, че се върнахте, сър — извика след Ваймс, бързащ нагоре по стълбите. — Тя чисти кошарите на драконите.

Малкият Сам стоеше изправен в креватчето си, вперил очи във вратата. Денят на Ваймс омекна и порозовя.

Креслото бе отрупано с любимите за момента играчки — парцалена топка, малък обръч, пухкава змия с едно копчесто око. Ваймс ги избута на постелката, седна и свали шлема си. После изсули влажните си ботуши. Затоплянето на стая ставаше безпредметно, след като Сам Ваймс свалеше ботушите си. Детският часовник на стената тиктакаше и при всяко тик и так малка овца прескачаше напред-назад една ограда.

Сам разгърна доста надъвканата, твърде наквасена книга.

— Къде е моята крава? — произнесе той, а малкият Сам се ухили. Дъждът забарабани по прозореца.

C>

{m x-large}Къде е моята крава?{/m}

{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}

C$

… Нещо говорещо — припомни си той, докато устата и очите му поеха управлението. — Ще трябва да открия какво е това. Защо ще кара джуджетата да се избиват?

C>

{m x-large}Вика „Беее!“{/m}

{m x-large}Това е овца!{/m}

C$

… Защо слязохме в онази мина? Защото чухме, че там е станало убийство, затова!

C>

{m x-large}Това не е моята крава!{/m}

C$

… Всички знаят, че джуджетата са порти. Било е глупаво да им се казва да го крият от нас! Ей ти на, дълбинници, въобразяват си, че само да кажат нещо и то става наистина!

C>

{m x-large}Къде е моята крава?{/m}

C$

… Капчук върху камък…

C>

{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}

C$

Къде мярнах една от тия игрални подложки наскоро?

C>

{m x-large}Вика „Иииии!“{/m}

C$

О, да, Ловкоклинчи. Беше много притеснен, нали?

C>

{m x-large}Това е кон!{/m}

C$

Имаше такава дъска. Каза, че е запален играч.

C>

{m x-large}Това не е моята крава!{/m}

C$

Това джудже беше под натиск, усещам ги тези неща. Май умираше от желание да ми каже нещо…

C>

{m x-large}Къде е моята крава?{/m}

C$

Онзи поглед в очите му…

C>

{m x-large}Това моята крава ли е?{/m}

C$

А аз бях толкова _бесен_. Да не казват на Стражата? Какво са очаквали? Човек би си помислил, че са знаели…

C>

{m x-large}Вика „Хррррп!“{/m}

C$

… са _знаели_, че ще си изпусна нервите!

C>

{m x-large}Това е хипопотам!{/m}

C$

Искали са да си изпусна нервите!

C>

{m x-large}Това не е моята крава!{/m}

C$

Адски са _искали_ да си изпусна нервите!

Ваймс изсумтя и изграчи остатъка от зоопарка, без да пропусне нито едно крякване или изписукване, и зави сина си с целувка.

Отдолу издрънча стъкло. „А, някой изпусна чаша“ — отбеляза умът му. Но интуицията му, която вече над петдесет години го превеждаше безопасно през подмолните градски улици, прошепна: „Да, бе, как ли не!“

Готвачката си бе взела свободна вечер. Чистофайна трябваше да си е в стаята. Сибил бе навън при драконите. Значи оставаше Уиликинс. Икономите не изпускат разни неща.