Тери Пратчет - Туп!

Погледът на Сибил се концентрира.

— Дай ми го — нареди тя. — А _ти_ вземи Раджа!

Ваймс проследи пръста й. Млад дракон с клепнали уши и изражение на леко плашещ добър хумор примига към него. Беше „златен вутер“, порода с толкова силен пламък, че един от тях веднъж бе използван от крадци да разтопи сейфа на банков трезор.

Ваймс го пое внимателно.

— Натъпчи го с въглища — изкомандва Сибил.

„Това си й е в кръвта“ — разсъди Ваймс, докато пъхаше антрацит в алчната уста на Раджа. Прародителките на Сибил храбро бяха поддържали съпрузите си в обсадени далечни посолства, бяха раждали върху камили или в сянката на ранени слонове, бяха раздавали златни шоколадчета под атаките на тролове в мисиите или просто си бяха стояли вкъщи, грижейки се за онези остатъци от мъжете и синовете им, които са се връщали от безкрайните малки войни. Резултатът бе биологичен женски вид, който се превръщаше в калена стомана, когато дългът ги призове.

Ваймс трепна, когато Раджа се оригна.

— Това беше джудже, нали? — подметна Сибил, полюшвайки малкия Сам. — Едно от онези дълбинници?

— Да.

— Защо се опита да ме убие?

Когато някой се опитва да те убие, значи правиш нещо както трябва. Това правило бе пътеводно в живота на Сам. Но това… дори истински закоравял убиец като Хризопрас не би опитал нещо подобно. Това беше лудост. _Ще горят. Ще горят._

— Мисля, че са уплашени от онова, което ще открия — отрони Ваймс. — Мисля, че всичко им е тръгнало накриво и сега искат да ме спрат.

„Възможно ли е да са толкова глупави? — зачуди се той. — Убита съпруга? Мъртво дете? Възможно ли е да мислят, че това ще ме спре _дори за миг_? Както и да е, когато стигна до онзи, наредил това — _а аз ще_ стигна — надявам се да има там някой да ме задържи. _Ще горят за това, което сториха!_“

— О, Сам… — измърмори Сибил, за момент лишена от желязната маска.

— Съжалявам. Не бях очаквал това! — Ваймс остави дракончето на пода и я прегърна внимателно, почти боязливо. Яростта му бе толкова силна, почувства, че може да му изникнат шипове или крила. А главоболието му се връщаше като буца олово, закована точно над очите му.

— Какво се случи с всичкото онова, сещаш се, хей-хо, хей-хо и да бъдем мили към бедните изгубени сирачета в гората, Сам? — прошепна Сибил.

— Уиликинс е в къщата — смотолеви той. — Както и Чистофайна.

— Тогава да идем да ги открием! — Сибил се усмихна малко потиснато. — Ще ми се да не носиш работата си вкъщи, Сам.

— Този път тя ме последва — мрачно отвърна Ваймс. — Но възнамерявам да въведа малко ред, повярвай ми. — _Те ще гор…_ Не! Те ще бъдат преследвани до дупка и ще бъдат измъкнати от нея и изправени пред правосъдието. Освен ако (о, моля!) се съпротивяват при ареста…

Чистофайна стоеше в преддверието заедно с Уиликинс. Държеше трофеен клачиански меч без особена убедителност. Икономът бе подсилил въоръжението си с два месарски сатъра, които полюшваше с доста тревожна вещина.

— Мили боже, човече, целият си в кръв! — извика Сибил.

— Да, ваше благородие — гладко потвърди Уиликинс. — Мога ли да спомена като смекчаващо обстоятелство, че всъщност не е моя?

— При драконите имаше джудже — осведоми го Ваймс. — Някаква следа от други?

— Не, сър. Онези в избата имаха устройство за изстрелване на огън, сър.

— Както и това — кимна Ваймс и додаде: — Хич не му помогна.

— Наистина ли, сър? Осведомих се за употребата му и изпробвах теорията чрез практика в тунела, от който бяха дошли, докато му свърши огнената течност, сър. Само в случай че е имало и други. Предполагам, поради тази причина гори алеята на номер пет.

Ваймс не познаваше Уиликинс на младини. Гръмогласните левенти от Петльовата улица имаха споразумение с Шарлатанската улица, което им позволяваше да пренебрегват този фланг, докато съсредоточаваха отбраната си срещу териториалната агресия на Убийствената маймунска банда от Свинарския хълм. _Радваше_ се, че не се е изправял срещу младия Уиликинс.

— Сигурно са направили отдушник там — предположи той. — Семейство Джеферсън са на почивка.

— Е, ако не са подготвени за подобни неща, не бива да развъждат рододендрони — делово отбеляза Сибил. — Сега какво, Сам?

— Ще прекараме нощта в Двора на Псевдополис — реши Ваймс. — Без спорове!

— Рамкинови никога не са бягали от _нищо_ — заяви Сибил.

— Ваймсови са бягали като изоглавени през цялото време — контрира Ваймс, прекалено дипломатичен да спомене горепосочените прадеди, които са се връщали вкъщи на части. — Това означава да се биеш, където _ти_ решиш. Тръгваме всички, взимаме каретата и отиваме вкупом долу в Двора. Когато стигнем, ще пратя хора тук да ни вземат нещата. Само за една нощ, става ли?