Тери Пратчет - Туп!

— Ъ-ъ… да… какво?… Да… чудесно… благодаря — успя да смотолеви той, събирайки разпарчетосания си ум. — Чудесно, Уиликинс. Благодаря ти.

— Сигурно съм пропуснал един в тъмното…

— Ъ? Да, непростимо нехайство от твоя страна — постегна се Ваймс и стана на крака, но все така притискайки сина си. — Просто се _обзалагам_, че повечето икономи наоколо щяха да пометат и тримата с един замах на колосаната си кърпа.

— Добре ли сте, сър? Понеже…

— Но ти си бил в Шарлатанското училище за икономи! — Ваймс се изкикоти. Коленете му трепереха. Част от него си даваше сметка какво става. След ужаса настъпва онова опияняващо чувство, че си още жив, и изведнъж всичко изглежда смешно. — Имам _предвид_, че другите икономи просто умеят да срежат някого с поглед, но _ти_, Уиликинс, ти умееш да ги срежеш с…

— Слушайте, сър! Той е отвън, сър! — настоятелно го прекъсна Уиликинс. — Както и лейди Сибил!

Усмивката на Ваймс замръзна.

— Да взема ли младежа, сър? — посегна Уиликинс.

Ваймс се дръпна. И трол с лост и кофа смазка не би измъкнал сина от ръцете му.

— Не! Но ми дай тоя нож! И иди да видиш дали Чистофайна е добре!

Притискайки малкия Сам до себе си, той затича надолу по стълбите и изхвръкна през вестибюла навън. Беше глупаво, глупаво, глупаво. Това си го каза по-късно. Но в този момент Сам Ваймс мислеше само в основните тонове. Беше трудно, много трудно да влезе в детската, изправен пред картините, претъпкали въображението му. Никога вече нямаше да допусне това. Яростта се върна в него, плавно, вече под контрол. Плавно като река от лава. Щеше да ги открие всичките, всички до един, и щяха да _горят_…

До основната пристройка за драконите вече можеше да се стигне само покрай трите големи чугунени огнеотражателни екрана, поставени преди два месеца. Отглеждането на дракони не бе хоби за слабоволни хора или такива, които не желаят да пребоядисват периодично цялата страна на къщата. От всеки край имаше големи железни врати. Ваймс се насочи към едната наслуки, влезе в пристройката и залости вратата зад себе си.

Тук винаги бе топло, понеже драконите се оригваха непрекъснато — изборът беше или това, или да експлодират, което от време на време се случваше. И Сибил бе тук, в пълно противодраконово снаряжение, спокойно вървеше между кошарките с кофа във всяка ръка, а зад нея вратата на другия край се отвори и се появи ниска тъмна фигура, хванала прът с малък пламък в крайчеца, и…

— Пази се! Зад теб! — изкрещя Ваймс.

Жена му зяпна към него, обърна се, изпусна кофите и започна да крещи нещо.

И тогава пламъкът избълва. Удари Сибил в гърдите, разстла се по кошарите и рязко угасна. Джуджето сведе поглед и отчаяно заудря тръбата.

Огненият стълб, представляващ лейди Сибил, каза с властен глас, нетърпящ неподчинение:

— Залегни, Сам! Веднага!

И Сибил се хвърли на пясъчния под, докато по цялата дължина на кошарите, драконови глави се изпружваха на дълги драконови вратове.

Ноздрите им се разширяваха. Поемаха въздух.

Бяха предизвикани. Бяха засегнати. И току-що бяха вечеряли.

— _Добри_ момчета — викна Сибил от пода.

Двайсет и шест струи ответен драконовски огън отвърнаха на призива. Ваймс, легнал на пода така, че тялото му прикриваше малкият Сам, усети космите по врата си да настръхват.

Това не беше опушеното червено на джуджешкия огън, а нещо, сътворимо единствено в драконски стомах. Пламъците бяха на практика невидими. Поне един от тях сигурно бе уцелил оръжието на джуджето, понеже стана експлозия и нещо изхвръкна през покрива. Кошарите на драконите бяха изградени като фабрика за фойерверки: стените бяха много дебели, а покривът възможно най-тънък, за да осигурява по-бърз достъп до небесата.

Когато шумът стихна до развълнувано хълцукане, Ваймс рискува да понадигне глава. Сибил се изправяше, малко непохватно заради специалните одежди, носени от всеки драконовъд?*

[* Т.е. всеки драконовъд, необитаващ понастоящем малка изящна урна.]

Желязото на отсрещната врата тлееше около черния силует на джудже. Малко пред него два подковани ботуша се охлаждаха от бялата жар в локвичка стопен пясък.

Металът направи „пук“.

Лейди Сибил протегна ръце в дебели ръкавици, потупа няколкото местенца горяща нафта по кожената си престилка и свали шлема си. Той се приземи на земята с тупване.

— О, Сам… — тихо промълви тя.

— Добре ли си? Малкият Сам е наред. Трябва да се махнем оттук!

— О, Сам…

— Сибил, трябва да го вземеш! — каза Ваймс бавно и ясно, за да преодолее шока. — Навън може да има още!