Тери Пратчет - Туп!

— Май по-скоро ще ви трябва струя — подметна Ваймс. — Не мисля, че планината ще се срути скоро от шепа играчи.

— Зависи къде падат капките — възрази тролът. — След време може да запълнят долина, кой знае? Трябва да се запитате защо толкова настоявахте да влезете в онази мина.

— Защото там имаше убийство!

— И това бе единствената причина? — настоя загърнатата фигура.

— Разбира се!

— А всеки знае какви порти са джуджетата — поклати глава Мистър Блясък. — Е, сигурен съм, че ще дадете всичко от себе си, командире. Надявам се да намерите убийците, преди Мракът да ги настигне.

— Мистър Блясък, някои от служителите ми са запалили свещи около онзи проклет знак!

— Много разумно, бих казал.

— Значи наистина вярвате, че е някаква заплаха? Впрочем откъде знаете толкова много за джуджешките знаци?

— Изучавах ги. Приемам факта на тяхното съществуване. Някои от вашите служители вярват. Повечето джуджета таят вяра някъде дълбоко в загрубелите си душици. Аз уважавам това. Джудже може да се измъкне от мрака, но не и мракът от джудже. Тези символи са много стари. Имат истинска мощ. Кой знае какво старо зло съществува в дълбокия мрак под планините? Няма друг подобен мрак.

— И ченге от нервите си може да излезе — додаде Ваймс.

— О, господин Ваймс, денят ви е бил тежък. Толкова много събития, толкова малко време за осмисляне. Отделете време да отразите в съзнанието си всичко, което знаете, сър. Послушайте ме, аз съм от отразителните типове.

— Командир Ваймс? — гласът дойде от госпожица Пикълс/Поинтър, дошла насред стълбището. — Един голям трол пита за вас.

— Колко жалко — обади се Мистър Блясък, — това сигурно е сержант Детритус. С лоши новини, предполагам. Ако трябва да направя догадка, бих казал, че троловете са пратили _така-така_. Трябва да тръгвате, господин Ваймс. Ще се видим отново.

— Не ми се вярва да ви видя пръв — отвърна Ваймс. Стана, но се поколеба. — Само един въпрос, а? И без остроумни отговори, ако не възразявате. Кажете ми защо помогнахте на Тухльо? Какво ви пука за един сополив пропаднал трол?

— На вас какво ви пука за някакви умрели джуджета? — запита Мистър Блясък.

— Все на някого трябва да му пука!

— Именно! Довиждане, господин Ваймс.

Ваймс забърза нагоре по стълбите и влезе в магазина след госпожица Пикълс/Поинтър. Детритус стоеше насред минералните образци със сконфузен вид като човек в морга.

— Какво става? — запита Ваймс.

Детритус се размърда неловко.

— Шъ мъ прощавате, гос’ин Ваймс, ама аз бех единственият, дето знаеше къде… — заоправдава се той.

— Да, добре. За _така-така_ ли става дума?

— Отде знаете, сър?

— Не знам. Какво е _така-така_?

— Туй е прочутата тролска бухалка на войната — изломоти Детритус. Ваймс, все още под впечатленията от тролския клуб на мира под краката си, не можа да се удържи:

— Искаш да кажеш, че имате месечен абонамент за доставка на различна война?

Подобни изказвания обаче бяха нахалост спрямо Детритус. Той се отнасяше към хумора като към вид човешка аномалия, която трябва да се третира с бавни и търпеливи обяснения.

— Не, сър. Като пратят _така-така_ из клановете, туй е при-зив за война.

— О, по дяволите. Куумската долина?

— Тъй верно, сър. И разправят, че Низшия крал и юбервалдските джуджета вече са поели към Куумската долина. Слухът е плъзнал навсякъде.

— Ъ-ъ… зън-зън-зън…? — обади се тъничък и доста нервен гласец.

Ваймс измъкна Гроздеберито и впи очи в него. В подобен момент…

— Е? — процеди той.

— Пет часа и двайсет и девет минути е, Въведете Името Си Тук — плахо докладва духчето.

— Е, и?

— Пеша, по това време на деня, ще трябва да тръгнете веднага, за да стигнете у вас в шест часа — измънка духчето.

— Патрицият иска да ви види и сме се заринали в съобщения от щракалките и ‘сичко — настоятелно издъдна Детритус.

Ваймс не сваляше втренчения си поглед от духчето, което се сви притеснено.

— Отивам си вкъщи — обяви накрая и закрачи. Тъмни облаци се кълбяха по небето, вещаейки поредната лятна буря.

— Открили са трите джуджета близо до кладенеца, сър — затътна Детритус, трополейки зад него. — Кат’ че ли са ги утрепали джуджета, тъй изглежда. Старите грагове са се омели. Капитан Керът тури пазачи на всеки изход, дето успя да открие…

„Но те са копали — помисли си Ваймс. — Кой знае къде отиват всичките тези тунели?“

— … и иска разрешение да разбие големите железни врати откъм Петмезената улица — продължаваше Детритус, — та да могат да стигнат до последното джудже.