Тери Пратчет - Туп!

Някой — или явно няколко — бяха сложили пред него свещи за през нощта.

„Не трябва да е на тъмно — помисли си Ваймс. — Ще ми се и аз да не бях.“

>

В „Поинтър и Пикълс“ беше прашно. Прахът бе сентенцията на магазина. Ваймс сигурно бе минавал край него хиляди пъти, беше от онези дюкянчета, които просто подминаваш. Прах и умрели мухи изпълваха малката витрина, през която въпреки всичко смътно се забелязваха големи парчета скала, покрити с прах.

Когато Ваймс влезе в сумрачното помещение, звънецът над вратата издрънча прашасало. Със затихването му настъпи определено усещане, че това бележи краят на веселбата за деня.

После в тежката тишина се разнесе тътрузене. Оказа се, че идва от много стара жена, която на пръв поглед изглеждаше прашасала колкото камъните, които се предполагаше, че продава. Ваймс обаче се съмняваше и в това. Подобни магазинчета често възприемаха продажбата на стоки като един вид предателство спрямо свещен завет.

Сякаш за да подчертае това, тя влачеше кривак със забит в него пирон. Когато се приближи достатъчно за разговор, Ваймс се обади:

— Дойдох да…

— Вярваш ли в лечебната мощ на кристалите, млади човече? — изплю старицата, застрашително надигайки кривака.

— Какво? Каква лечебна мощ? — слиса се Ваймс.

Старицата му се усмихна щърбаво и отпусна кривака.

— Хубаво! Държим клиентите ни да се отнасят сериозно с геологията. Тази седмица получихме малко тролит.

— Добре, но аз всъщност…

— Това е единственият минерал, който пътува назад във времето, да знаеш.

— Тук съм да видя Мистър Блясък — успя да вметне Ваймс.

— Мистър кой? — промърмори старицата, слагайки ръка до ухото си.

— Мистър Блясък! — повтори Ваймс, вече губейки увереност.

— Не съм го чувала, драги.

— Той, ъ-ъ, ми даде това — Ваймс извади двете половинки на каменното яйце.

— Аметистова геода, много хубав образец, ще ти дам седем долара!

— Вие ли сте, ъ-ъ, Пикълс или Поинтър? — пробва Ваймс за последно.

— Аз съм госпожица Пикълс, драги. Госпожица Поинт… — тя спря. Изражението й се промени, стана малко по-младо и значително по-будно.

— Аз съм госпожица Поинтър, драги — каза жената. — Не се тревожи за Пикълс, тя само управлява тялото, докато съм заета. Ти ли си командир Ваймс?

Ваймс се облещи:

— Да не ми казвате, че сте две? В едно тяло?

— Да, драги. Предполага се, че е заболяване, но мога само да кажа, че сме си добре. Не съм й споменавала за Мистър Блясък. Предпазливостта никога не е излишна. Ела насам, хайде!

Тя го поведе покрай прашасалите кристали и друзи в задната част на магазинчето, където имаше широк коридор, обрамчен с лавици. Кристали от всякакви размери искряха към него.

— Разбира се, геолозите открай време се интересуват от троловете, понеже са създадени от метаморфична скала — разговорливо подхвана госпожица Поинтър/Пикълс. — Ти самият не събираш ли минерали, командире?

— Чат-пат съм отнасял по някой камък, хвърлен по мен. Не съм си правил труда да проверя какъв вид е.

— Ха! Не е ли срамота, че тук сме на глина — подхвърли жената, а звукът от приглушени гласове се усили. Тя отвори една врата и застана встрани. — Давам им помещението под наем. Заповядай, влез!

Ваймс огледа горните няколко стъпала от спускащото се надолу стълбище. „О, бабината му! Пак ще слизаме под земята.“ Но отдолу проникваше топла светлина и гласовете се долавяха по-силно.

Мазето бе просторно и хладно, пълно с маси, на които седяха по двама души, наведени над шахматни дъски. Игрална зала? Играчите бяха джуджета, тролове и хора, но общото между тях бе концентрацията. Вдигнаха равнодушни очи към Ваймс, спрял насред стълбите, и после се върнаха към играта си.

Ваймс продължи до долу. Това трябваше да е важно, нали? Мистър Блясък бе решил, че той трябва да го види — хора, тролове и джуджета, играещи заедно. От време на време двойка играчи вдигаше очи, разменяше погледи и се ръкуваше. После единият отиваше на нова маса.

— Какво забелязвате, господин Ваймс? — разнесе се плътен глас зад гърба му. Ваймс се застави да се обърне бавно.

Седналата в сенките до стълбището фигура беше изцяло загърната в черно. Изглеждаше поне с глава по-висока от Ваймс.

— Всички са млади? — рискува той и додаде: — Мистър Блясък?

— Именно! Привечер имат навика да идват още доста младежи. Моля, седнете, сър.

— Защо дойдох да ви видя, Мистър Блясък? — запита Ваймс, присядайки.

— Защото искате да разберете защо дойдохте да ме видите — отвърна тъмната фигура. — Защото се лутате в мрака. Защото господин Ваймс, с неговата значка и палка, е пълен с ярост. Повече от обикновено. Внимавайте с тази ярост, господин Ваймс.