Тери Пратчет - Туп!

Тухльо паникьосано се облещи към Детритус. Сержантът сви рамене.

— Прибра ме един ден. Даде ми манджа — измънка Тухльо. — Показа ми де да ида за още. Рече ми да стоя настрана от оназ работа. Ама…

— Да?… — подкани го Ваймс.

Тухльо разпери две надрани, чепати ръце в жест, който изразяваше доста по-разбираемо, отколкото _той_ би могъл, че от едната страна е цялата Вселена, а от другата — Тухльо, и какво може да се направи при такъв малшанс?

„А сега е под опеката на Детритус“ — помисли си Ваймс. Това някак изравняваше шансовете.

Той се изправи и кимна към Детритус.

— Трябва ли да взема нещо със себе си, сержант?

Тролът се позамисли.

— Не — отвърна накрая, — но може да зарежете малко от мисленето си.

>

„Би трябвало да съм начело на минната акция — повтаряше си Ваймс. — Въпреки всичко може да започнем война и съм сигурен, че на хората им се ще да знаят, че някой командващ е бил там, когато това се е случило. Защо тогава смятам, че е по-важно да ида при мистериозния Мистър Блясък?“

Капитан Керът бе потънал в задължения. Градските джуджета го харесваха. Така че бе направил онова, което Ваймс не би могъл или поне не както трябва, а именно да занесе калната верижка до един джуджешки дом долу на Новата обущарска улица и да обясни на двама родители как е била открита. След това събитията се бяха развили доста бързо, като добавъчна причина за скоростта се оказа затварянето на мината. Пазачи, работници и джуджета, търсещи насоки към пътя за джуджествеността, се бяха озовали пред залостени врати. Висяха неуредени сметки, а джуджетата са много _категорични_ по подобни въпроси. Голяма част от мащабната сфера на джуджешката наука касаеше договори. Работата следваше да се _заплаща_.

„Край с политиката — каза си Ваймс. — Убили са четири от нашите джуджета, не някакъв си шантав подстрекател, и са ги оставили долу в мрака. Не ми пука кои са убийците, просто да бъдат измъкнати на светло. Такъв е законът. До самото дъно и до самия връх.

Но за това ще трябва да се погрижат джуджетата. Те ще влязат в онзи кладенец да изкопаят наново калта и да донесат доказателството.“

Той влезе в участъка. Керът бе там, заедно с пет-шестима джуджета-стражи. Имаха мрачен вид.

— Готово ли е всичко? — запита Ваймс.

— Да, сър. Ще се срещнем с другите при Емпиричния полумесец.

— Имате ли достатъчно копачи?

— Всички джуджета са копачи, сър — тежко въздъхна Керът. — Дървеният материал и лебедките вече са на път. Някои от миньорите, които се присъединяват към нас, са помогнали при изкопаването на онзи тунел, сър. Познавали са онези момчета. Малко са разстроени и ядосани.

— Бас държа. Значи ни вярват, така ли?

— Ъ-ъ… горе-долу, сър. Но ако телата не са там, ще закъсаме.

— Съвсем вярно. Онези момчета знаели ли са _защо_ са копали?

— Не, сър. Просто са действали по нареждане на тъмните джуджета. Освен това различни бригади са копали в различни посоки. Доста надалеч в различни посоки. Според тях чак до Алеята на празния джоб и ул. „Етъркъп“.

— Това е голям отрязък от града!

— Тъй вярно, сър. Но имало нещо странно.

— Давай, капитане — подкани го Ваймс. — Бива ни в странностите.

— От време на време всички трябвало да спират работа и дълбинните джуджета прослушвали стените с едно голямо, ъ-ъ, нещо, като ушна фуния. Сали е намерила нещо подобно, като е слязла там долу.

— Прослушвали са? В подгизналата кал? За какво са се ослушвали? Пеещи червеи?

— Джуджетата не знаят, сър. Мислели са, че може да е за затрупани миньори. Логично е. Прокопавали са най-вече стара каменна зидария, така че предполагам, е възможно да има затрупани миньори някъде, където има въздух.

— Но сигурно не и за седмици. И защо да копаят в различни посоки?

— Това е загадка, сър, без съмнение. Но скоро ще я разнищим до дупка. Всички са много навити.

— Добре. Но давай по-кротко със стражничеството, а? Това са куп загрижени граждани, които се опитват да намерят близките си след открита руднична авария, ясно? Стражите само им помагат.

— Имате предвид „да не забравям, че съм джудже“ ли, сър?

— Благодаря ти, Керът. Да, точно така! — Ваймс въздъхна. — А сега отивам да видя легенда, наречена като препарат за полиране.

На излизане забеляза символа на Призоваващия мрак. Менюто с напитките на клуб „Розово маце“ бе старателно поставено на лавица до прозореца, където бе максимално осветено. Искреше. Може би заради розовия „гланц за страстни устни“, създаден да се забелязва през претъпкан бар с оскъдно осветление, но сякаш плуваше над о, колко забавно, сантименталните имена на коктейли като „Просто секс“, „Сливки в изобилие“ и „Безмозъчен“, правейки ги бледи и нереални.