Тери Пратчет - Туп!

Тухльо беше стигнал до деветнайсетия си най-лош кошмар, когато гласът на Керът се вряза насред делириума.

— Господин Тухльо?

— Ъ-ъ… аз ли? — нервно рече Тухльо. Наистина, има наистина нямаше да му дойде зле малко скалотръс сега…

— По принцип адвокатът е лице — обясни Керът. — Ще се наложи да ви зададем някои сложни въпроси. Имате право да повикате някой да ви помага. Може би някой от приятелите ви?

Тухльо се зачуди. Единствените, за които можеше да се сети в този контекст, бяха Баш Шлака и Голям Мрамор, макар че те по-скоро попадаха в категорията на „ония, дето не фърлят ‘ного неща по мен и ми дават по свивка скалотръс чат-пат“. Това в момента май не бяха идеалните квалификации.

Той посочи сержант Детритус.

— Той. Помогна ми да си намеря зъбите.

— Не съм сигурен, че редови служител е… — започна Керът.

— Аз съм доброволец за ролята, капитане — обади се тъничък глас. Керът надникна зад ръба на бюрото.

— Господин Песимал? Не смятам, че трябва да сте извън леглото.

— Ъ-ъ… всъщност съм и.д. младши страж, капитане — вежливо, но твърдо заяви Е. И. Песимал. Беше с патерици.

— О? Е… добре — рече Керът. — Но все пак не смятам, че трябва да сте извън леглото.

— Правосъдието изисква жертви — възрази Е. И. Песимал.

Тухльо се наведе и се взря отблизо в инспектора.

— Тва е оня гном от снощи — смотолеви той. — Не го ща!

— А сещате ли се за _някой_ друг? — настоя Керът.

Тухльо отново се замисли и накрая светна:

— Ми да, сещам се! Без проблем! Некой, дето шъ ми помогне да отговарям на въпросите, нали?

— Точно така.

— Е, фасулска работа. Ако домъкнете онова джуд-же, дето скивах в оная новата джуджешка мина, то ще ми помогне.

В стаята настъпи мъртвешка тишина.

— И защо би го направило? — внимателно запита Керът.

— Ами то мое да ви светне що фрасна онова другото джудже по тиквата — обясни Тухльо. — Тъй де, щото _аз_ не знам. Ама то май нема да ще да дойде, щото съм трол, тъй че си оставам на сержанта, ако ви е все тая.

— Мисля, че това отива твърде далеч, капитане! — смънка Е. И. Песимал.

В последвалата тишина гласът на Керът прозвуча много силно.

— Мисля, господин Песимал, че това е моментът да събудим командир Ваймс.

>

Имаше една стара военна поговорка, която Фред Колън използваше, за да опише тоталния смут и объркване. Според Фред човек в това състояние „не може да различи кучи гъз от време за закуска“.

Това все озадачаваше Ваймс. Зачуди се какви проучвания са направени по въпроса. Дори сега, с горчив снощен вкус в устата и странно парливи очи, той смяташе, че може да посочи разликата. Само дето тя май се съдържаше в чаша кафе като начало.

Сега бе изпил една и следователно бе време за закуска. Всъщност бе почти обяд, но какво да се прави.

Тролът, известен на всички останали и частично на себе си като Тухльо, беше настанен в една от големите тролски килии, но поради факта, че никой не можеше да реши дали е затворник или не, вратата бе оставена отключена. Условието бе, че ако не се опита да бяга, никой няма да го спре. Тухльо поглъщаше трета купа с богата на минерали кал, което за троловете бе питателна супа.

— Какво _е_ стъргал? — запита Ваймс, отпускайки се на единствения свободен стол в стаята и взирайки се в Тухльо като зоолог, разглеждащ пленителен, но твърде непредсказуем нов биологичен вид. Сложи каменната топка от мистериозния Мистър Блясък на масата до купата, за да види дали има някаква реакция, но тролът не й обърна внимание.

— Стъргал? Вече не се намира много сега, като проклетия скалотръс е толкоз евтин — избоботи Детритус, който наблюдаваше новото си откритие със собственическо чувство, подобно на квачка, бдяща над пиленце, което е на път да напусне гнездото. — Т’ва е онуй, дето се изстъргва, разбирате ли? Парченца дренажен скалотръс, кипнат в тенекия с алкохол и гълъбови курешки. Т’ва го правят уличните тролове, като са закъсали с мангизите и… С какво са закъсали, Тухльо?

Движещата се лъжица поспря.

— Закъсали са със самоуважението, сержант — издекламира той като след двайсет минутна гръмогласна лекция по въпроса.

— Слава на Йо, схванал го е! — възкликна Детритус, плясвайки кльощавия гръб на Тухльо толкова силно, че младият трол изпусна лъжицата си в димящия бъркоч. — Но тоя момък ми обеща, че ‘сичко т’ва е зад гърба му и вече е дяволски чист, щото се включи в едностепенната ми програма! Нали така, Тухльо? Никъв скалотръс, стъргал, снадка, ситнеж, смив, сърбел или слитък за _туй_ момче, а?